„Имало едно време…” или „Преди много,много години…” май така започва всяка вълнуваща история. Аз не знам дали в днешно време няма вълнуващи истории или просто не звучи благозвучно „Имаше вчера един…” или „Имаше миналия месец един…”, но историята която ще Ви разкажа наистина се случи преди много, много години.  С много умиление си спомням годините на моите младини, когато в родното селце прекарах детството си по един наистина много вълнуващ начин. Тогава срещнах най-добрия си приятел и най-голямата си любов. Кога сме се запознали не помня защото съм била във възрастта от която хората нямат никакви спомени т. е. много малка. Спомням си поляните отрупани с диви ягоди, сините сливи който растяха покарай шосето, къпините, малините, всичко си спомням сякаш беше вчера. С моя приятел бяхме неразделни още от деца. Помня първата парцалена кукла, която баба ми уши. Отидох на нашето местенце да се похваля. Да имахме си такова местенце, беше под големия орех точно до поточето. Тогава решихме да играем на семейство. Аз бях майката, а той таткото, парцалената кукла беше нашето бебе. И понеже възрастните се целуваха понякога, решихме и ние да пробваме ей така от любопитство. Това беше първата ми целувка. Спомням си как артистично се направих на отвратена, защото не исках да си призная че ми беше приятно. А как ме беше срам само. Изчервявах се всеки път като си спомнях. Аз си правех венци от цветята, а той ловеше гущери за да ме плаши с тях. Забавляваше като ме караше да пищя, а аз се ядосвах ужасно. Колко груби са момчешките игри. Най ми харесваха къщите от слама. Правехме си ги от балите. Много хубави бяха. Аз избирах къде да бъдат стаите, а той мъкнеше бала след бала. Тогава май си отмъщавах за гущерите, като си променях мнението всяка минута и го карах да ги мести насам – натам. Също много обичах онези големи купчини сено, в които скачахме с цели часове. Как се забавлявахме само. Какви игри и колко смях. Накрая винаги бяхме наказани, защото все изпускахме вечерния час и се прибирахме по тъмно. Като поотраснахме и тръгнахме на училище малко се поукротихме, но пак си бяхме неразделни. Той ме защитаваше от всички, които ме закачаха. Даже един път се сби с един с две години по-голям от него и май доста зле изглеждаше след това, въпреки че ме убеждаваше много разпалено че нищо му нямало когато отидох да го утеша. Аз пък все му пишех домашните, много мразеше или просто нямаше търпение да пише старателно. Ех, хубави години. Когато ни беше тъжно отивахме на нашето място, онова под ореха и си споделяхме един на друг. Обикновено тъгата ни се изпаряваше изместена от шеги или весели интерпретации на случката. Така си минаваха годините. Пораснахме. Аз се замомях и разни кавалери взеха да се навъртат покрай мен. А колко смешно ми беше когато ме видеше да говоря с някое момче, което очевидно ме харесва. Слагаше един такъв странен, предупреждаващ поглед, който трябваше да казва „Внимавай да не я нараниш по някакъв начин, защото ще си имаш работа с мен”. Последваха влюбвания и разочарования и разбира се споделяния под крушата. След един такъв случай, когато се чувствах тъжна и самотна аз тръгнах към нашето място надявайки се да го срещна там. И разбира се той беше там. Той винаги беше там, когато ми беше нужен. Беше седнал под дървото облегнал гръб на стъблото му и гризеше някаква тревичка, дълбоко замислен. Аз седнах до него и опрях глава на рамото му. Разказвах му, палех се, размишлявах, а той с една мила усмивка ме гледаше и пускаше шега след шега. Накрая, както винаги, аз се смеех с цяло гърло и дори се чудех как съм могла да се натъжавам заради някакво гадже. - Защо си толкова добър? Защо си толкова мил и щедър към мен? – попитах го някак весело, не толкова на сериозно. Той ме погледна нежно и с един такъв нерешителен глас ми каза:  - Защото те обичам. Аз вдигнах глава, погледнах го, после го прегърнах, притиснах се до него и казах:  - О, най-после вече си мислех, че никога няма да се осмелиш да ми го кажеш. - Това беше най-любовния момент в живота ми.  Когато старицата приключи своя разказ, всички слушатели имаха един такъв замечтан вид, който придобиват малките деца, когато им разказват приказки за лека нощ изпълнени с много приключения и вълшебства.       П. С. Този разказ е написан специално за Смани (защото обещах) и за всички романтици по целия свят.

Така ти се пада! :))))

не съм давала гаранции, че ще се справя.

О благодаря ти. Интересно ми беше да го чета. Най-вече хареса ми, че тук няма болка от несподелена любов. Както се казваше в един филм любовта идва бавно и полека.

този сладникав разказ трудно разбираем днес. Макар, че персонажите са същите, всъщност разказите са различни. В единия става въпрос за любов и приятелство, в другия за лошия избор от който никой не е застрахован, а този е чиста романтика, която все по-трудно намираме. Защото поточето е отдавна пресъхнало, ореха отсечен, а земята толкова пренаселена, че никъде няма свободно местенце за двама където да споделят. Но кой знае ако се обърнем към сърцето си, може и да намерим такова.

Поточето не е пресъхнало, само трябва да го намерим!

Хубав разказ, kass, с много топлина :) Жалко би било, ако някой го възприема за сладникав, но такава обич е много по-истинска, околкото бурната страст, която идав на момента и също толкова бързо си отива.

Благодаря ти. Аз измислих тази история, но вътре във себе си имам убеждението, че тя се е случила някъде, някога.