Валеше пороен дъжд. Чистачките едвам насмогваха да изчистят предното стъкло и видимостта беше ужасно ниска. Елена бързаше и не искаше да се замисля за времето, за настъпващата нощ, за трудния черен път, бързаше защото там където отиваше я чакаше един много специален човек за нея. Емил беше пристигнал преди нея, беше запалил камината и надничаше тревожно през прозореца. Чакаше я, а тя се бавеше. „Ами ако не дойде?” се питаше и после сам се окуражаваше „ Ще дойде.” Когато се прокрадна лека светлина от фарове през плътните пердета, той въздъхна с облекчение защо беше разбрал, че е дошла. Отиде да я посрещне. Отвори вратата и изпадна в шок при вида на полицейската кола отвън.  - Емил Иванов? - попита един млад полицай.  - Аз съм – отговори Емил  - Познавате ли жена на име Елена Цанова.  - Познавам я – отвърна Емил и тревогата му нарастваше с застрашителна скорост.  - За съжаление трябва да Ви съобщим една много неприятна новина…Госпожа Цанова е претърпяла тежка катастрофа тази вечер, едвам е успяла да се обади по телефона на бърза помощ, почина на тръгване към болницата, всичко което ни каза е да вашето име и къде се намирате. Моите съболезнования.  Врял душ обля Емил по цялото тяло. Огромна тъга се надигна в гърдите му и сякаш го задушаваше. Сълзите напираха в очите му, а краката му едвам го държаха. Имаше чувството че е умрял, не по-лошо е от това, прекършен е, жив но без живот, без желание за живот, без смисъл, без надежда, без сили,без радост, без любов, без нищо, без нея…  Емил затвори очи и си спомни последния път когато бяха заедно. На същото това място. Спомни си усмивката и, милото и нежно лице, топлия глас, грациозната и походка, сладкия и смях, запазената и невинност и деликатност, чувствените и целувки, приятните разговори, нежното и докосване, истинската и любов и колко безрезервно му я даваше. Спомни си последния им разговор.  - Колко е хубаво да съм с теб! - Гласът и звучеше толкова истински, сякаш тя беше до него сега и му говореше.  - Ще се разведа, ще подам молбата още утре.  - Недей. Защо си усложняваш живота, знаеш колко е трудно, прекалено сложно е.  - Защото времето за нас е малко. Не мога да понасям вече да съм далече от теб. Искам те всяка вечер до себе си.  - Времето е малко, но пък безценно. Може би затова и се обичаме толкова много, защото сме свободни, защото копнеем за това малко време в което ще бъдем заедно, защото го очакваме, защото жертваме. Ами ако се съберем и изгубим това усещане? Страх ме е, не искам да загубим любовта си, тя е най-скъпото което имам.  - Няма, няма, ще видиш, няма да го допуснем, ще внимаваме, толкова време не сме я изгубили, няма да я изгубим и сега.  Емил си спомняше този разговор и изпитваше такава болка и горчивина каквато не подозираше, че човек е способен да изпитва. Спомни си как винаги той е бил човекът на разума, как никога преди не и е обещавал да се разведе, как в началото дори съвсем откровено и го е казал за да не се чувства излъгана, ако го очаква от него. А сега, когато разбра, че не може без нея, че няма смисъл да се връща при жена си след като не е останала и капчица любов към нея и че тя му носи само обиди и недоволство, след като е разбрал, че парите не са всичко на света, след като реши да започне нов живот и след като тази сутрин подаде молба за развод - Елена вече я няма. Закъснял е. Времето за тях е било предопределено да бъде малко или може той предопредели това. Не биваше да я кани, но нямаше търпение да и каже. А тя, тя имаше безкрайно търпение, две години и половина чакаше, чакаше толкова дълго че дори накрая се примири.  Емил стоеше в луксозната си вила, за която трябваше да води кървави съдебни битки с жена си, жена му която не стъпваше в нея с години, вилата която е кивотът на единствената му истинска любов.

пак ме караш да настръхвам.... И да се замисля наистина колко е ценно времето....

Благодаря ти, много е мило това.

Благодаря ти!

Някакъв свой стил, много индивидуален, много самобитен, напомнящ на други, но чисто твой, създаваш. Хипер-реалистично, бит в най-обичайните си понятия, познат, ясен, близък до всеки, до границата на тривиалното, без в никакъв случай да се премине. И неусетно се разкрива една човешка история и типична, и изключителна. И толкова много въпроси следват и толкова прилики търсим и откриваме.

А тази, като я прочетох си рекох: "Имаме нещо за което не сме подготвени, подготвени сме за нещо, когато сме го изгубили. Толкова често се случва това. "

Поздрави и продължавай по пътеката си.

трудно постижимото и малкото. Жалко. А има толкова неща в изобилие, които отминаваме.
Много ме развълнува и размисли. Благодаря.

Благодаря ти cefulesteven, аз съм само един разказвач и ако докосна на някой сърцето, доволна съм, за съжаление не винаги успявам в стремежа си да бъда кратка. А човешките истории са безкрайни за разказване, така както ти до безкрайност можеш да разказваш чувствата и емоциите на хората, поднесени така че всеки да ги види през погледа на собствената си душевност.

Благодаря ти.

Наистина навява тъга, кара ме да се замисля, колко сме колебливи понякога, искаме нещо, но се страхуваме, разсъждаваме, правим крачка напред, но едва-едва, пристъпваме почти на място, обмисляме отново, тръпнем да посегнем към това, към което се стремим, но се оглеждаме и мислим как и кога да го направим... и когато се решим, се оказва, че то вече си е отишло или се е променило. Май в Библията беше писано някъде: "Господ е Господ на смелите"... Искаме Провидението да ни даде това, което търсим, към което се стремим, но когато ни бъде протегната ръка и ни бъде дадено, не смеем да се пресегнем да го грабнем, а после страдаме, че Провидението ни е чакало, докато не си е прибрало подаръка... отплеснах се, но просто си го написала добре :)

Благодаря ти, човек не бива да забравя че не разполага с всичкото време на света, има си доза определена за него и за това трябва да живее пълноценно.