Срещнаха се случайно. Тя беше спукала гума и се чудеше как да я смени. Всичко й пречеше – високите токчета, маникюрът, късата пола, падаща на букли коса която й влизаше в очите. Охкаше и пъшкаше докато измъкне резервната гума от багажника, но болтовете, ах как затегнати бяха само. Не можеше да се оправи сама, трябваше някой да помогне. Заваля дъжд, всичките й дрехи полепнаха по тялото, борейки се с гумата се окаля цялата и черни вади се стичаха по ръцете и краката й, идеше й да заплаче. Тя беше жена, това не е нейна работа, но по всичко личеше че никой няма намерение да се намокри за да й окаже помощ. Но слава Богу има и мъже които не са от захар и дъждът не ги плаши. Колата му спря до нейната. Той слезе и я погледна с усмивка. Жена в беда? О, каква по трогателна картинка. Ето го и него, ще помага няма как, не може да я остави така. Личеше си, че смяната на гуми никак не представлява трудност за него и за по-малко от пет минути й оправи гумата. Усмихнат до ушите и горд със себе си той се обърна към нея:  - Готово! Не е лошо да се научите да си сменяте гумите. Другия път може и да не съм наблизо.  - Аз мога да си сменя гумата…просто не ми достигна сила този път – оправда се тя и се почувства глупава. Не можа ли да измисли нещо друго, от къде й хрумна, нима да нямаш сила не значи, че не можеш да си смениш гумата…  Той се усмихна още по-широко. Тя премести мокрия кичур коса от лицето си и попита:  - Дължа ли Ви нещо?  - Нищо не ми дължите. Беше ми приятно да Ви помогна.  - Бих искала да се отблагодаря някак…все пак за мен помощта Ви е много ценна. Може да пием кафе някой път.  Пак се почувства глупава, сякаш се предлага, защо просто не му даде двайсет кинта и не си тръгне…  - Ще ми е приятно, но не се чувствайте длъжна. Няма кой знае какво в смяната на една гума.  - Добре. Ти гониш тогава…  Тя се качи в колата си и отпраши с пълна газ. Той се зачуди на предизвикателството, но схвана веднага и също подкара след нея. Не след дълга гонка тя спря до едно крайпътно барче и слезе усмихната от колата си. Гримът и беше размазан, чорапогащникът скъсан, косата й без никаква форма - изглеждаше ужасно, но дива, мокра и красива.  - Победих те. По-бърза съм признай си…  - Признавам победи ме…  - Хайде, ще те черпя кафе…  - Кафе? Много тънко искаш да минеш…  - Е, няма кой знае какво в смяната на една гума…  Седнаха в кафенето, но и двамата си поръчаха чай. Разприказваха се и се чувстваха приятно. Изпушиха по една цигара и тъй като времето напредваше и двамата решиха, че е време да си тръгват.  - Кога ще е реваншът? – попита я той докато се разделяха на паркинга.  - Какъв реванш?  - Победи ме, искам реванш.  - Колата ми е по-бърза…пак ще загубиш…  - Но аз съм по-добър от теб.  - На вързано навит ли си?  - Навит съм… какъв е залога?  - На…едно желание…  - Съгласен. Кога?  - Когато кажеш…винаги съм готова да те победя…започвам да си мисля желанието още от сега…  - Добре, мисли си го. И щом е когато кажа… то тогава…ти гониш.  Той се качи на колата си и тръгна оставяйки пушилка след себе си. Тя не бързаше много, искаше да загуби, не заради друго, а за да разбере какво ще е желанието му. Но колата и беше по-бърза от неговата и скоро го настигна. И той май не караше на предела на възможностите си, явно и той искаше да чуе нейното желание. Тя го задмина, после върна газта и го остави да мине пред нея. Изглеждаше като игра, игра на тийнеджъри, които си нямат друга работа. Имаше чар в тази работа, как може да се състезават като не знаят къде е финалът, но на кой му пукаше, бяха си на един акъл и си удисваха един на друг. Докато не се мерна пред погледа им полицейска палка. Спряха един след друг. Последваха обяснения, проверка на документи и глоби, големи глоби и за двамата. След това се разделиха и всеки си хвана пътя.  Тя се прибра в къщи на пръсти, изкъпа се и се мушна в леглото до мъжа си, който спеше дълбоко. Тя беше изпълнена с емоция и си спомняше вечерта. Колко приятно й беше да си припомни младините. И това хлапе колко сладък беше, какъв кавалер…

ми това хич не е хепиенд,няма ли по-пикантно продължение,м?

ми няма...за жалост си е личен спомен от преди три години...много приятен и припомнящ някои младежки години...

пожелавам ти следващия път когато ти се наложи да сменяш гума да случиш на мъж готов на много повече от едно намокряне,абе звънни..

Всичко си има в този разказ: идеята, сюжета, че и напрежението на места, кой от двамата, какво ще излезе, има си го и финала: обрата от който можем да направим толкова много изводи за себе си. Надпреварваме се да отгатнем желанията си, остават тайна, но и хубав спомен, самата спортна тръпка, предадена като състезание.

Все по-добра и по-добра.

ок, готов ли си за едно рали, победения черпи...иначе помощници трябват, че както съм 40 кила мокра много зор виждам с болтовете...

Страхотно! Особено, щом е било истина :):):)

благодаря ти, малко е лична тази история но понякога човек с голямо удоволствие си припомня неща за които отдавна смята, че са щуротии...

благодаря...

Хубаво е да не забравяме умението да лудуваме :)

мдааа, макар и по-мъдро вече...

ЕЙ КАС, ХУБАВО ПИШЕШ...ЩЕ ИДВАМ ПО-ЧЕСТО ПРИ ТЕБ!
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

благодаря и при теб е доста хубаво...

Браво! Да не напишеш част II - ще го развалиш :)

ВВ

Здравей Кass, Предизвикателствата са част от нашия живот. Прекрасен разказ . Поздрави

в никакъв случай, то няма какво да се пише повече и това е много...никога не съм обичала продълженията и на филмите също, никога не оправдават очакванията ми. Каквото има да се казва се казва веднъж. Имам продължения на два разказа и двете са заради читателите, нито едно от тях не ми харесва лично на мен. Става твърде обяснителна историята и лишава читателя да си представи продължението според собственото си усещане. Благодаря ти за коментара, много е ценен за мен...

понякога едно малко бягство от отговорностите те подмладява някак си. Познавам една адвокатка и една съдийка с които доста добре избягахме веднъж от ежедневните си отговорности. Важното е да не си губим разума само...

щях да я одупя в крайпътните храсти. пък той ралита си правил.

eee, това е подсъдимо бе човек...

Прекрасен разказ, само дето героинята е изпуснала да изживее цялата емоция - жалко за нея. Но понякога пък мигът просто отминава и не може да се върне. Затова е по-добре да не чакате КАТ или нещо друго да ви спре - ще съжалявате:)

Хубав разказ :) Внимавай да не се засечем някъде и аз да ти извикам през прозореца - ти гониш.. От години се увличам по street race и всеки ден имам "надпревари" по Пловдивските булеварди - винаги се намират желаещи.. И после само гледат стоповете на бясното ми AUDI, е понякога и аз поглъщам сажди, обикновено е 8:2 в моя полза :)

на фона на ден който е започнал кофти, развил се е кофти и по всичко е личало че ще завърши кофти... и този миг си е цяло преживяване. Така, че не бива да отписваме деня докато не свърши...колкото и да е гаден пак може да си легнеш усмихнат...

Като бях на двайсет обичах такива състезания. Колите ни бяха от ония социалистическите, но какво да се прави като само за такова стигаше кешът, бяха страшно поевтиняли заради вноса на западни коли. Така че ралитата не бяха толкова скоростни...повечето от точка до точка и който познаваше града по-добре, преки улички, избягване на светофари и други тарикатлъци -печелеше. Залогът беше обикновено резервоар тинджа, много харчеше моята...Жестоко си беше ама като се разминах на косъм на два пъти от голямата беля, си седнах на задника, а като родих сина си вече няма по-примерен шофер от мен...Сега е доста по-опасно от тогава, нямаше такова движение нито паркирани коли по улиците отнемащи ти всякаква видимост, само нощем може, но пък е бъкано с куки...Остана ми само да гледам Ф1 по телевизията в неделя...

Само дето след като си е заминало... като бръкнеш в джоба няма да го имаш. Но ако това и е било достатъчно - ок:)