Всички карнавали са хубави. Преобличаш се в някакъв герой и излизаш навън скрит зад маска и костюм, напълно свободен да правиш каквото поискаш, да бъдеш какъвто пожелаеш. Миналата година например, едно момче, което пееше ужасно фалшиво изнесе цял караоке-рецитал. И досега не зная кой беше този смелчага, но какво ли му пукаше, на следния ден едва ли някой щеше да го сочи с пръст и да му се надсмива; беше само един от всичките маскирани тук. Много се радвах, че в края на всяка година в нашето училище организираха такива карнавали. Винаги беше много забавно. С времето маските ставаха все по-ефектни и прикриваха все повече, и ако преди години бе лесно да разпознаеш човека зад всяка маска, то сега бе направо невъзможно, защото постепенно разбирахме, че колкото по-прикрита е маската, толкова по-голям е купонът. С течение на времето останаха да се виждат само очите и устата - за да можем да си похапваме от лакомствата отрупани на голяма маса в единия край на физкултурния салон. Аз се бях маскирала като жената - котка и за това ми стана много приятно, когато видях Батман да се разхожда из салона. Имало значи още един, който обича комикси като мен. Нямах ни най-малка представа кой би могъл да бъде той,  но не ме и интересуваше много - нали сме се скрили зад костюмите, какво значение има, така че се заприказвах с него. Постепенно преминахме от общите приказки към комиксите, после – към музиката, разказваше ми интересни неща, а аз го слушах с удоволствие. Беше духовит и красноречив. Танцувахме, хапвахме си лакомства, дори установих, че и вкуса нидо голяма степен съвпада. По всичко личеше, че е сродна душа. Мислех кой ли би могъл да бъде, но не можех да се досетя. Приличаше ми на онзи сладур Венци, по който си падаха всички момичета включително и аз в един период, но като че ли не беше той. Венци беше далеч по-нахакан и далеч по-повърхностен, този тук беше съвсем друг: много по деликатен, много по-чувствителен, много по-интелигентен. Представях си го красив, чернокос, с чаровна усмивка и трапчинки на бузите, като един от десети клас, по когото си падам. Ами ако наистина е той? По едно време вече изгарях от нетърпение да разбера, но това означаваше да свалим маските, а аз се притеснявах, че ще се разочарова когато разбере, че съм ученичката от осми клас, която не изпъква с нищо. Вратата се отвори рязко, обърнахме се и видяхме Вейдър застанал с ръце на кръста и дишащ тежко, издавайки ръмжащи звуци.  - Бас държа, че е забравил за наметалото – каза кавалерът ми.  - Какво? – учудих се аз.  В това време новодошлия направи крачка напред, вратата се хлопна зад него, затисна наметалото му и следващата му крачка вместо напред се оказа назад. Разсмях се на глас.  - От къде знаеш?  - Ами и аз бях забравил за моето като влизах…  Не спирах да се смея цяла вечер, а трябваше да приличам на коравата жена-котка; толкова приятно не бях изкарвала никога.  Вечерта приключваше и трябваше да се прибирам. Моят тайнствен Батман предложи да ме изпрати до нас и аз се съгласих. Вървяхме, но сега бяхме мълчаливи. Знаех, че от утре започва ваканцията, че никога няма да разбера кой е, че го харесвам и че искам да се сближим повече, но ме беше страх да сваля маската си. Мислех си, че той има повече шансове от мен – нали ще ме изпрати до нас, така ще разбере коя съм и ако ме хареса ще ме потърси, ако ли не –в сърцето ми завинаги щеше да си остане Батман. Струваше ми се доста несправедливо и за това реших, че трябва да се разкрия и да открия кой е. Пристигнахме.  - Не си ли любопитен коя съм? – попитах аз.  - Любопитен съм.  - Ами, да свалим маските тогава…  - Не…Така е по-добре…– отвърна някак нерешително той – Повярвай ми…  - Какво му е добрето, аз съм жена, а това означава любопитна. Освен това много ми харесваш, искам да знам кой си.  - Аз пък не искам да знаеш кой съм. И аз те харесвам, но не искам да сваляме маските си. Запази спомена за тази вечер и повече не се занимавай с мен.  - Защо? Какъв е проблема? Гадже ли си имаш?  - Не, нямам гадже, никога не съм имал и може би скоро няма да имам…  - Ами как ще имаш ако само скрит можеш да контактуваш с момичета, хайде да свалим маските и да видим, може пък да ти стана първото гадже – не се отказвах аз.  - Добре, щом толкова държиш… – каза след няколко мига на колебание – Дано не развалим хубавата вечер.    Разбрахме се на три да свалим маските. Вълнувах се не по-малко от него. Часът на истината беше настъпил. Чудех се дали сега не е един от онези съдбовни моменти в който ще видя лицето на една голяма любов?  Едно…Две…Три….   Ужас… Това беше мухльото на класа! Онзи затвореният в себе си; пъпчивецът, който всички спуквахме от подигравки; онзи, за когото се питах, как е възможно природата да се изгаври така; който дълго време ядеше бой, докато накрая момчетата не започнаха да гледат на него като на момиче и спряха да го закачат, защото нямаше смисъл. Всичко бях очаквала, но не и да е той. Стоях насред тротоара и не знаех какво изпитвам. Защо ми трябваше да сваляме маските, толкова хубаво ни беше с тях!  Той разбра моето колебание и заотстъпва. Сложи си маската на главата, обърна се и безмълвно тръгна. Гледах го: пак беше онзи хубав мъж, когото си представях преди да разбера кой е той.  - Почакай…Не съм ти благодарила… – настигнах го аз.  Той забави ход се обърна.  - За какво?  - Ами, не знам…Че ме изпрати до нас…  - Няма нужда, наистина… – каза някак унило.   Сама не разбирах какво правя, но нещо в мен ме накара да хвана наметалото му. Придърпах го към себе си и го целунах по устните, след което се обърнах и изтичах към входа. Повече никога не го видях.    Когато ваканцията свърши и тръгнахме на училище, него вече го нямаше. Бяха се преместили. Чудя се кое ли момиче се смее на шегите му сега, коя ли изпраща до тях, дали все още се маскира като Батман. Често си спомнях за него и понякога си мислех колко хубаво би било, ако можехме винаги да бъдем със своите маски. Всички търсим своята сродна душа, но се водим по тялото, а кой знае тя може да е в тяло, което никога няма да забележим…           С помощта на Малкияпринц, за която му благодаря…

Неизчерпаема тема, ах, тези маски. Мухльовците най-често обичат да се крият под маски на екшън - герои:)))

Друго имах впредвид cefulesteven, колко сме подвластни на първото впечатление...Ако можехме да погледнем отвъд тялото на човека, можехме и да стигнем до същността. Дори хора запознали се по интернет и намирайки общ език, рядко ще се отдадат на нещо повече от приятелство, ако са разочаровани от визията след като се срещнат...

kass, истина е - телата могат да бъдат много обременяващи. Повърхностно е да се преценяват хората само по външната им обвивка, но всички го правим - съзнателно и недотам.
Не забравяй също, че доста често смотльовците разцъфтяват в последствие, докато вървежните пичове в училище вземат всичко от живота много рано и прегарят бързо. :))

Така е frina, но и тялото е важно. Имах един приятел, който много ме обичаше, не беше грозен, нито смотан и беше винаги до мен. Веднъж една приятелка, която го харесваше ме попита защо не му отвърна на чувствата. Отговора ми беше прост:
- Защото не ме привлича...
Без химията на тялото няма любов, приятелство да, но не и любов. Странно е, но е така. Затова и всички го правим...Сядаме на биричка в барчето и забелязваме само този или тази, която си струва...

Да, разбира се, kass, така е. Но химията се надценява леко, защото се превръща в определящ фактор, дори когато другите достойнства са далеч по-запомнящи се. Обичаме да се ограждаме с привлекателни хора, дори когато избираме просто приятели...:)

Най-големите смотаняци в училище ми бяха приятели и бяха невероятни. Но нито един от тях не ми стана гадже. Как да ти кажа, не ме интересува външния вид на човека, от всеки има какво да се научи, но трябва ме привлича, дори само с чар, не толкова с красота. Представи си най-готиния по характер мъж на света, но една глава по-нисък от теб и най-малко сто кила тежък...Любовта е комбинация, ако дадем значение само на едното - това означава компромис. Този комромис е основателен и ни носи щастие само когато човекът срещу нас е съвършен в това заради което сме направили компромиса - било то красотата, било то душата...

Хубав пост Касс! Коментарите ти под него ми се струват малко крайни (освен ако не си в гимназията все още :) Наскоро гледах филм в който индийка и американец се влюбиха но тя беше сгодена от 4 годишна и съответно трябваше да се омъжи. На въпроса как ще живе с човек когото едва познава, отговора беше - ще се науча да го обичам. Интересно нали. Не е само химия мисля а и усилие от двете страни. ВВ

Не знам какво да кажа, за мен има три причини заради които се влюбваме, а може и да са повече...Едната е физическото привличане, простохаресваме някой, косата му, усмивката му и т.н., другата е характера - благ, чувствителен, разсмива ни и т.н., третата е когато се възхищаваме на някого заради някаква дарба, която го прави необикновен. И трите вида любов са ми познати и знам, че ако няма поне по малка част и от другите две тя е изпитание. Усилието е нужно, но да се насилваш е друго...Любовта не подлежи на контрол или възпитание - или я има или не... Можеш да се научиш да уважаваш и да обичаш някого, но да се влюбиш в него - не мисля...