- Обичаш ли ме?

- Да!

- Казваш го само, защото искам да го чуя…

- Казвам го защото го мисля…

- Винаги си такъв…Да, не… и толкоз… Защо си така студен? Защо не ме обичаш, така както аз?

- Обичам те, знаеш го. Защо ме изпитваш постоянно? Трябва ли всеки ден да те уверявам в това, имай ми повече доверие, нима е трудно?

 

  Искаше да му вярва и му вярваше, но не разбираше защо не й го казваше. Искаше да го чува всеки ден, да бъде спокойна, мило й беше когато някой й казваше „обичам те”. Знаеше, че тези думи са трудни за мъжете и точно това ги правеше по-магнетични. Защо мъжете не обичат да изразяват чувствата си с думи, какво лошо има в това? Тъжно й ставаше, сякаш трябваше всеки ден да си проси обич, въздишаше дълбоко и се примиряваше, а колко хубаво щеше да бъде, когато вечер я целуне и си легнат да й каже, че я обича. Бяха изминали дълъг път заедно. Имаха и трудни моменти и той винаги е бил до нея, правел е неща, които никой никога преди не е правел за нея. Давал е последните си пари за да я заведе на някое хубаво място или за подарък за да я зарадва, ходил беше с километри пеша за да я види, когато си беше на село за лятото и после пак пеша обратно. Би отишъл и в космоса заради нея. Обичаше я, но не можеше да й го каже, все имаше чувството, че тези думи са крайно недостатъчни да изразят чувствата му към нея, а тя толкова много искаше да ги чува, всеки ден ако може…Живееха заедно вече година, онова чувство, че любовта им се превръща в навик започваше да я тревожи, тя все още го обичаше твърде силно и с времето все по-често задаваше въпроса „обичаш ли ме?”, а той все по-инертно и кратко и отговаряше с „Да!”. Колкото повече тя настояваше за това, толкова повече се разочароваше и натъжаваше. Нямаше да я разбере, нямаше да й каже това, което толкова много очаква да чуе от него, понякога дори плачеше след като видеше на лицето му онова изражение на досада, което макар и той толкова много да се стараеше да прикрие тя улавяше веднага. С времето тя започна да притръпва и да свиква, но онази празнота зееше като отворена рана в душата й. Нима не заслужаваше да бъде ласкана, да бъде обичана? Нима всичко е само съюз, само договор, само неизречени мисли и чувства?

 

  Сега бе срещнала друг. В кафенето до работата й, в обедната почивка, докато си пиела спокойно кафето, млад и приятен мъж се доближил до нея. Помолил я да седне за малко при нея, тъй като очарован от нейната красота не можал да се сдържи и да не пожелае да се запознае с нея. Така от дума на дума се запознали и си разменили телефоните. Колко различен беше този от нейния любим. Как нежно я ласкаеше само, колко лесно и непринудено й каза, че я обича и колко пъти след това го повтори. Колко мило и хубаво й ставаше да знае, че някой я цени и обича, да й го казва, да я уверява в това. Сякаш той искаше да е сигурен, че тя го е разбрала и че знае, че е истина. Раздвоена и вглъбена в себе си, всеки път когато се прибереше у дома след среща с новия си познат, тя задаваше онзи въпрос, който се беше отказала да задава, но сякаш сега отново се налагаше.

  - Обичаш ли ме?

 Понякога получаваше добре познатия отговор „Да!”, понякога само усмивка, понякога само тежка въздишка от своя любим. Сега тя се нуждаеше от неговото уверение повече от всякога. Трябваше да разбере дали я обича истински. Често й бе казвал, че би направил всичко и наистина е правил далеч по-големи неща за нея от това да изречеш едни толкова простички думи. Но така и не ги чу. Замисли се и установи, че нито веднъж не й ги бе казал сам, ей така от себе си, без тя да го кара или пита. Може би не я обича, не и истински от дъното на душата си, иначе не би се стърпял и би й го казал, все някога, на някой празник или след някой запой, все щеше да се изпусне в момент на разнежване. Но не, не и той. Няколко месеца по-късно тя го напусна. Новата й връзка не изтрая дълго. Да, новият и приятел лесно казваше, че я обича, но също така лесно й казваше и някоя и друга обида, когато имаше спречкване между тях. Съжаляваше, че бе изоставила онзи, който истински обичаше.  Често пъти си мислеше за тяхната мила и нежна любов и за това колко много се разбираха. Липсваха само онези вълшебни думи, които биха направили любовта им съвършена. Ех, няма пълно щастие. Все пак не искаше толкова много, само веднъж, поне веднъж да й го бе казал и тя щеше да го обича винаги. 

 

 Денят беше дъждовен и студен. Тя седеше в кафенето до работата си и се чувстваше самотна. Гледаше през прозореца навън и сякаш се унасяше от песента на дъждовните капки, когато усети присъствие зад гърба си. Обърна се и го видя. Беше нейния любим, онзи който беше толкова труден в изразяването на любовта си, който се бе запечатал в ума й и с който бе имала толкова много красиви преживявания.

 - Здравей – усмихна се той – може ли да седна при теб?

 - Разбира се…Какво те води насам? – каза развълнувано тя.

 - Ти…при теб идвам…

 - При мен? Защо? Да не се е случило нещо?

 - Защото те обичам и искам да си дойдеш…

Тя се развълнува, очите й се насълзиха. Изпита срам и гняв едновременно. Как е могла да се съмнява? Ето, каза й го вече, но нима това я прави щастлива сега? След толкова много болка, която му бе причинила. Нима тези думи са толкова важни, нима без тях няма любов?

 - Аз… също… - едвам каза тя и сълзите й се стекоха по бузите – аз само исках да знам, че ме обичаш…

 - Винаги съм те обичал, от деня в който те срещнах и винаги съм искал да ти го кажа, но ти ме питаше толкова често, че аз практически нямах шанс. Да забравим за всичко и да започнем отначало…

 Тя повече не му задаваше този въпрос, дълбоко в себе си знаеше, че той я обича. Той пък все намираше начин да й го каже, пишеше го по картичките за коледа или пък на опаковките на подаръците за рождения й ден, рядко го казваше на глас, трудно му беше, но знаеше, че за нея е важно да го чуе…

 

 

Вдъхновен от постинга на  cefulesteven - „Думичките, които не можеше да изрече"

"млад и приятен мъж се доближил до нея."

Батсефан къде го оставихте? Кой ще му пере миризливите чорапи и гащите?

просто великолепно

:D айде пък сега... малко ли проблеми си има героинята?

благодаря...

Но по-добре е да го доказват. Не винаги думите са искрени, може да крият гузна съвест, важното е какво прави за теб.

така е, някои го казват често, други никога. Някои жени не държат толкова много на думите, но други силно се нуждаят от тях. Хората са различни, добре е да се знае кой какво отношение има към тези думи...

Усмихна ме до дъното на душата ми, много, много красив и естествен разказ се е получил. Много дълбоко си навлязла в същността на героите, а те са истински хора, около нас.

Благодаря ти Стеф, вдъхнови ме тази сутрин с постинга си...

но ако трябва да съм абсолютно откровена, подобни дами като героинята ти много ме дразнят. От моя позиция е по-добре да гледаш как се държат с теб, отколкото да ти редят ред по ред фалшиви, изтъркани до болка думички, употребявани пред хиляди преди тебе. Ако човекът до мен ме уважава, подкрепя, изказва любовта си с жестове и успявам да я видя в очите му - тогава какво значение имат някакви си думи? При положение, че имам по-горните неща, няма да ме развълнува или да ме тревожи особено дори никога да не ги чуя.
И аз трудно казвам прословутите две думички, а особено когато половинката не престава да мрънка, че не изразяваш чувствата си в думи... как изобщо да имаш възможност да го кажеш без да прозвучи насила? В един момент не биха ми издържали нервите.
Иначе поздрави за разказа, дано героинята си е взела поука.

мани ги тия мъже дето лесно го казват !!!
по-важно е да го чувстват...
а това се усеща

Аз също не държа да ми ги казват, още пък по-малко бих питала, ако съм се разнежила в някой момент може и да ги кажа, но като се замисля не ги използвам много, по-често в шеговита форма.

абе не знам... не е лошо да ги чуеш, лошо е ако си го просиш обаче. Любовта има много начини на изразяване, но някои хора държат на думите...

Хубав разказ! Всеки мъж който чете би могъл да научи нещо ;)

Поздрави! ВВ

Благодаря...
поздрави и на теб...

На много мъже е трудно да изкажат чувствата си. Важни са делата, а и по очите можеш да го усетиш кога е искрен :) Добре е и с тази дума да не се прекалява- веднъж на седмица ми се струва достатъчно да се казва :))
Поздрави за разказа :)

благодаря ти Веско, да се прекалява не е работа наистина, но пък и съвсем без хич също, такива сме си хората обчаме да ни обичат, трудно го казваме, но пък ни е драго да го чуем... :)
Поздрави и на теб...

Хубав разказ, Иве, наистина много мъже не могат да си "счупят" езика да кажат такива думи, но съм съгласен, че с тях не трябва да се прекалява, иначе казаното се обезценява. Ако някой започнепод път и над път да казва, че обича е много вероятно да го казва машинално, по инерция, без да го мисли, а това е гадно....

Така е Фил, под път и над път не е добре според мен, но по някакъв повод, понякога е хубаво да се каже на любимия че е обичан, не е кой знае каква непосилна работа все пак. ;)

... и малко тъжен. И на мен понякога ми се случва да обръщам внимание повече на думите, от колкото на делата. За щастие не често, но се случва.

Може да се изрече само ритуално, по някакъв специален повод.

и това е нещо естествено, няма какво да си кривим душата на всички ни е хубаво да ни казват, че ни обичат...

по повод или без повод, хубаво е понякога да се каже...

постоянно да казваш "обичам те", но на всеки му е нужно отвреме на време да чува по някоя мила дума в тази посока.
Много ми хареса, поздравявам те!
:)

и аз не държа да ме уверяват непрекъснато, но като ми го кажат ми става много приятно :)

ами да, а тя се тозрмози, че не й го казвал. Жени какво да се прави :)
поздрави и на теб...