16 август Мило дневниче, не съм ти писала отдавна. Денят днес е много горещ и аз имах силно желание да се разходя из парка, но не исках сама, а моичкият пак е зает с работа. През времето в което не съм писала в твоите страници не се е случило нищо необичайно. Моите терзания са си все същите. Онзи ден на 14-ти, на рождения ми ден преживях поредното разочарование, за жалост моя съпруг отново ми подари мебел, нали е дърводелец, какво друго да ми подари, добре че поне цветята не бяха дървени. Подари ми масичка за телефона, сложих я точно до вратата на хола, хубава е, няма спор, изваяна с фигурки, той е много добър в това да дялка в дървото орнаменти, но за жалост аз виждам красотата в отношенията и така ми се иска понякога да съм на мястото на някоя мебел. Като гледам само как гали елементите с ръка, как старателно и прецизно ги рисува, колко съсредоточен е в това и ми се доплаква чак. А аз, някъде в сянката на неговия живот, тъжна работа… Един ден бях решила да му се разсърдя, не че имах повод, ей така за да го подсетя за себе си, бях оставила къщата разтурена, не сготвих нищо и не му обелих и дума цял ден. Той явно се беше усетил, защото се мъчеше да ми повдигне настроението, а аз да разваля неговото. Не знам какво ми става, всъщност е добър човек, но няма страст в него, няма нищо освен работата му. А как копнея само за малко приключения, за малко бягство от реалността. Понякога имам чувството, че изкукуригвам, че откачам. Веднъж си спомням, че се изправих пред огледалото, голямото в спалнята и му заговорих:

 Огледалце на стената Я кажи Коя е най- красива на земята И три пъти го повтори

 После си представих как ми отговаря:

Сигурно си полудяла По-добре се погледни Вече май си остаряла Тез въпроси зарежи…

 После изпаднах в депресия и плаках, цял ден плаках, а той се връща и ме пита какво ми е. Как не се сеща да ме утеши, да ми каже нещо мило, преди беше такъв ласкател, а сега нищо не е останало от това, как да не се чувства една жена остаряла. И сега като си спомня се натъжавам. Цяла седмица бях студена към него, щом той е такъв дървар и аз ще бъда, ах смешно ми стана, сигурно е дървар, защото е дърводелец, ха ха хах, добре че поне мога да се забавлявам сама. Наистина си се смея сама, луда съм, наистина съм луда. Ах, луда , тъжна и отчаяна. Спирам да пиша и започвам пак да плача….

 ************ Силвия прочете последните написани редове в своя дневник и сълзи се стекоха от очите й. Чудеше ако дневника й беше жив човек как ли би реагирал на това, което щеше да му напише в следващите минути. Въздъхна и седна на бюрото си. Избърса очите си с ръка и бавно започна да изписва думите една след друга.     19 ноември   Мило дневниче, връщам се при теб след години за да ти разкажа, колко шантав е моя живот, колко безумна е съдбата и нейните шеги. Години наред търсих любовта, всячески се стараех да я създам, да я изисквам и да я съхраня, но не успях. Ти знаеш всяка моя болка, но днес ще ти напиша къде се е криела досега. Бях една щастливо омъжена, самотна жена. Ах, как само звучи. Обърканото ми съзнание не може да дефинира това състояние, повярвай ми, сигурно и психолозите не могат да го определят. Бях щастлива и същевременно нещастна. Щастлива в семеен план, омъжена за човек със златни ръце и добро сърце, никога не познала нищета и финансови затруднения, но нещастна заради нашите емоционални различия. Аз го обичах заради всичките му умения, но търсих и себе си в него, понеже знаеш колко ми е развинтена фантазията и колко пристрастена към различното, трудно понасях монотонния живот на брака и въпреки, че измислях какви ли не неща за развлечения, моят съпруг рядко се приспособяваше, той не обича промените, винаги уморен, нямаше сили за никакви щуротии, а без тях аз тънех в убийствена скука. Така след осемнадесет години брак, срещнала човек с младежки дух и още по развинтена фантазия аз преоткрих любовта и се разведох. Съпругът ми не каза нищо, с което сякаш още веднъж ми доказваше, че не изпитва никаква любов към мен, дори тогава се натъжих много, вярвайки че все нещо е останало. Остави ми къщата и всичко в нея, той не е материален човек, нищо не си взе освен дрехите и разбира се - таланта си. Аз изпитвах жал към него заради всичко което е направил в нашия дом, но не можех повече да се измъчвам очаквайки от него да покаже малко  чувства. Тази нощ обаче не можах да заспя, заради пълнолунието е. Станах да пия вода, а лунната светлина се разливаше из стаята хвърляйки сенки по стените от мебелите и тогава…О, мило дневниче, видях целият си живот, по стените, видях как се оглеждам в огледалото в спалнята, как спя на дивана в хола, как садя цветята в градината… В първият момент се стреснах, но после се сетих, че това са сенките на мебелите и като светнах лампата и се загледах, там бях, в орнаментите, издълбана с много старание и любов, преплетена в букети от рози, дори масата беше с овалите на тялото ми... Сега като се сетя, той всъщност оставяше някои мебели за нас, продаваше на хората само тези, в които нямаше частица от мен, а най-красивите ми подаряваше… О! Дали се е надявал да забележа? Защо не ми е казал? Наблюдавал ме е и ме е рисувал осемнадесет години, а аз през цялото време си мислех, че съм само за да поддържам дома му… Любовта, ах защо се крие само в дневниците и в мебелите, може би можехме…аз така го обичах... Сбогом мило дневниче, няма да ти пиша вече, никога, защото така не забелязвам орнаментите, онези красиви детайли покрай себе си…

Поздравления, Касс! Слепотата на единия и тишината на другия, довела до опропастяването на нещо хубаво е тъжно, но май нерядко се случва. Хареса ми формата, която си избрала - описание в дневник, станало е живо и автентично. Наистина ми хареса.

браво

Благодаря ти принце, слепотата, мълчанието, всеки се надява другия да забележи и накрая всичко в дневника... Е, май наистина така се получава...

благодаря ти...

Особено когато гордостта или неумението двамата да разговарят се намеси... тогава е трагична приказка с предопределен край...

така е Фил, дълбае я в мебелите вместо да я дълбае в спомени, но и тя пък, ако беше проявила инетерес към неговите занимания, можеше да намерят общ език, знам ли и аз :)...

опитвал се е да общува с нея чрез изкуството си... но очите й са били слепи за това. всъщност когато човек е щастлив рядко осъзнава щастието си. но щастлива ли е жената на гения, дори и да е негова муза? съмнявам се. нищо не може да засенчи живото общуване, малките неща, които се проявяват естествено когато душите са едно цяло.
поздрав - и слънчев ден!

Интересен е разказа Ива! И двамата герои не притежават дарбата да разбират другия. А това е най-важното в една връзка.

Така е в живота - оценяваме нещата, едва когато ги загубим...
Май е преживяла "кризата на средната възраст" героинята ти

В отношенията между мъжът и жената най- важно е разбирането помежду им , общите интереси и компромисите! На практика е трудно осъществимо. Но има такива връзки, където всеки от партньорите усеща и подкрепя половинката си.Поздрави Иве за хубавия разказ!

е, тя е споделя с дневника си, той с мебелите. Сигурно и на него не му е било лесно да се труди с дни, а никой да не забележи труда му, вместо това да му се сърдят без причина :), но такави са нещата, жените обичат по женски, мъжете по мъжки... Поздрави!

всеки очаква да бъде обичан така, както той обича, но това май е невъзможно. Поздрави Стани!

тя май е била в криза през целия си живот, все се е надявала да го промени, но вместо това той се е затварял в себе си и се е отдавал на работа, където е влагал цялата си енергия и емоции по начина, по който най-добре умее. Всеки е живял в своя свят, но все пак обичайки другия!
Поздрави!

Така е Миа, но понякога твърде заети със себе си, забравяме да надникнем в очите и душата на другия, светът става за нас такъв, какъвто го чувстваме, и по някое време изгубваме реална представа за нещата покрай нас...
Благодаря ти!

както казваш Иве не всеки умее да надникне в душата на другия и не всеки пуска другия там...
знам ли ?
може би smani и смани най-близо до мнението ми
Поздрав за написаното :)

дневниците, ако надникваме в тях как ли ще се видим в очите на другия, но все пак те са затова, за да се напише там онова, което не искаме да кажем на глас. Поздрави!

:):):)

често сме слепи за очевадното

Интересен разказа. Поздрави! Може да звучи малко дъревено на фона на останалите коментари но мисля че девойката е имала твъреде много свободно време :) ... тогава човек става много изпобретателен да си създава проблеми.. от нищо.

Честит празник мило пораснало момиче..и на ангелчето до теб!!!
Топли прегръдки...

май има такъв момент :)...
Поздрави!

или пък той твърде малко, в общи линии и двете крайности са кофти. Поздрави!

честит празник и на теб милейди, както писа Алби в едно нейно стихотворение, да не забравяме, че сме били деца :)...

Все повече се убеждавам, че си прекрасен познавач на душата!

не ценим това, което имаме, а това, което може би търсим и ... познанието често е тъжно ...
Поздрави! :-)

Благодаря :)...

не ценим или свикваме, търсим различното или просто сенуждаем от нови изживявание...е, такива сме :)... Явно трябва от време на време да се запитваме защо ако някой не ни обича продължава да се навърта покрай нас и тогава сигурно ще видим в какво точно се проявява любовта му...
Поздрави!

Много ми хареса този разказ, малко тъжен но много истински - като самия живот. Съгласявам се с ко642 "мисля че девойката е имала твъреде много свободно време :) ... тогава човек става много изпобретателен да си създава проблеми.. от нищо."
Често не оценяме очевидното и това, което имаме - а после е късно.

как да оценим нещо, което не забелязваме :)? май проблема е повече в споделянето, как ни се ще някой да забележи нещо без да насочим вниманието му към него, но май както казва принца за някои неща сме слепи...
Поздрави!

Много хубав разказ отново :) Може би, ако пишех аз този разказ щях да напиша, че тя си е намерила любовник и тн, но ти си избрала много по-хубава развръзка....Понякога щастието е пред нас и ние трябва само да се протегнем ,за да го вземем, но така и не го виждаме. Всички ние изразяваме чувствата си по твърде различен начин и другите понякога не ни разбират, затова си мислят,че не ги обичаме...Може би, ако се вглеждаме повече в дребните неща ще разберем много повече за хората около нас...И също ако обичаме някой трябва да му го казваме всеки ден ,защото ако си мислим,че той си го знае можем да го изгубим и когато решим да му го кажем вече да е твърде късно....

Много ми хареса коментара на принца " Слепотата на единия и тишината на другия"... Практичните и емоционалните хора трудно ще се разберат, любовта се изразява по различен начин при тях...
Поздрави!

Не съм очаквала, че така ще ме разтърси този разказ, но така ми въздейства, наистина - на финалните редове цялата бях настръхнала...
Още веднъж-поздрави, мила!
:)

Благодаря ти от сърце... Поздрави и на теб!

позволявам си вместо коментар да пусна едно мое стихотворение, нали няма да ми се сърдиш? Началото на разказа ти ме подтикна към това, а и краят...

СТРАХОВЕТЕ МИ

Страхувам се,
че този мой копнеж по теб
ще ме превърне
в мебел - стол или диван,
където
нощем
ще отпочиват
хубавите ти крака,
а може би
сутрин...
Страхувам се,
че щом ти стана неудобен,
ще ме преместиш
в другата стая.
Временно...
Страхувам се,
защото там
е препълнено
с мебели.

ееее, жестоко, благодаря ти! Много ме развълнува, май всички се страхуваме от едни и същи неща. Много добре си го написал, поздравления!

да, за съжаление сюжета е твърде често срещан, но хубаво написан :)
другото ... другото са го написали хората преди мен :) хареса ми :)

благодаря :)...