Слабост ли е любовта на мъжете? За нашия малък спор сmitternacht. (можете да го прочетете под  „Каква ирония”)   Войниците бяха вече по леглата си. Някои четяха, други пишеха писма до близките си, трети си разказваха небивали истории за любовни преживелици. Само Борис не правеше нищо поне на пръв поглед. Всъщност мислеше, мислеше за нея. Беше обзет от тези мисли, рееше се из облаците потънал в мечти, чувстваше се направо като болен. Не можеше да яде, нито да спи, ходеше като шашав, говореха му а той не чуваше, закачаха го а той не реагираше. Не издържаше трябваше да я види, непременно и то скоро защото иначе щеше да умре или поне така му се струваше.  Нощта беше настъпила. Всички спяха. Само Борис не спеше. Мяташе се из леглото сякаш си търси удобна поза, но не я намираше. Гърдите го стягаха, не можеше да диша, стана напръска се вода, пак легна – все същото сън не го лови. Накрая реши ще отиде да я види, само за миг. Не беше далече някакви си пет километра, колко му е две песни път и е там. Никой не бива да разбира. С военните шега не бива, ако разберат тежко му ала не му пукаше ще изтърпи наказанието ако го хванат, заслужаваше си щом ще я зърне. Стана, облече се тихо, грабна обувките си под мишница и с леки стъпки по чорапи се измъкна от спалното помещение. Скрит в сенките бавно се придвижваше към оградата. Чу се шум наблизо. Дъхът му секна. Нощния патрул минаваше, но не го забелязаха. Щом опасността премина той надигна глава огледа се и с един скок се метна през оградата. Нито за миг не помисли да се върне. А после тичане, тичане, тичане цели пет километра. Е нали е войник, свикнал е, никой не ги жали, тичал е толкова много без никакъв смисъл та за нея ли няма да тича. Стигна до къщата и. Беше тъмно. Дали ще го чуе, дали ще я види. Вълнуваше се ужасно. Наведе се грабна едно малко камъче и го хвърли по прозореца и. В стаята се светна. И ето я. Божествена, по нощница, рошава и сънена, но прекрасна. Щом го видя тя се усмихна широко. -         - Какво правиш тук? Луд ли си? Ако те хванат… -          - Луд съм. Луд от любов. Дойдох да те видя. Трябваше да те питам нещо… -          - Питай, какво е? -          - Обичаш ли ме? -          - Обичам те разбира се – тя се усмихна широко – затова ли дойде? -          - Да. Трябваше да те видя. Той я загледа. Колко нежна, колко красива е на лунна светлина, а как мило се смееше. Ех, да можеше да я прегърне. Но не можеше трябваше да се връща. Поговориха си още малко а после и изпрати въздушна целувка с ръка и хукна обратно.  Беше се прибрал успешно. Тъкмо беше полегнал и се канеше да поспи, когато започнаха да ги будят. Всички се размърдаха, настана суматоха. Борис беше уморен, но щастлив, нищо не го дразнеше тази сутрин, чувстваше се даже силен, сякаш можеше да повдигне света. Странно това една жена никога не би го направила за един мъж или поне аз не бих. П.С. Едно момиче също не беше спало тази нощ. Мислеше за своя любим и се тревожеше за него. Но беше поласкана, колко романтично и се струваше всичко, какъв спомен незабравим, какъв риск заради нея, сякаш е кралицата, единствената. О само един мъж може да накара една жена да се чувства така.

Според мен не е слабост, kass. Но както писах и в "Каква ирония", има - наблюдавал съм го - немалко случаи, когато сякаш самите жени възприемат любовта на онези мъже, които не се притеснват да обичат и да го показват, за слабост, сякаш откритите и откровени мъже са им безинтересни, нямало я тръпката...

Е, и аз имам такива наблюдения. В този разказ става въпрос за млад мъж на 20 готов на всичко в името на любовта, в другия разказ "Каква ирония" за мъж над 30 - те с богат опит с връзките си с жени. Какво са направили жените с мъжа за някаквиси 10 - на години? Е, жената на младини търси големия мъж, който да я защитава, явно някакъв инстинкт, над 30 - те обаче търси приятел за да се разбират. Някъде по пътя на психическото си развитие мъжа и жената се разминават ужасно. А каво да правим като мъжа без жената не може, нито пък жената без мъжа?

Никога няма еднозначни отговори... За десетина години могат да настъпят огромни промени у един човек. Може би за на младини, в търсене на силния мъж жените са пренебрегвали влюбения мъж, може дори несъзнателно да са го засягали тежко, в резултат на което той е започнал да загрубява, да се ожесточава и вече – превалил тридесетте – се е превърнал в студен човек, който се държи резервирано и безпардонно защото не иска да допуска повече да бъде огорчаван... Май ще се потвърди мисълта, че няма мъдрост сред разумните :)