Преди месец се разделих с приятелката си. Сега съм напълно свободен, изпълнен с чувството за свобода и с един товар по малко от плещите си защото шест годишната ни връзка се оказа доста трудна за понасяне. Реших, че ще се хвърля в живота и ще грабя с пълни шепи, та следващия път когато посветя живота си на някого поне да не се чувствам ограбен. Приятелите ми от съчувствие или от разбиране ме мъкнеха навсякъде с тях и ме утешаваха като разтроено дете, сякаш чувствам огромно страдание вместо облекчение. Разбира се в техните очи тя беше виновната за всичко, защото както знаете мъжката солидарност е много силно нещо, пък и мъжете по принцип не обичаме да си признаваме каквато и да било вина. Истината обаче е, че просто бяхме много различни и раздялата, колкото и да се инатяхме щеше да се случи рано или късно. Жалко за пропуснатото време. Така един ден решихме да отидем на ски и да останем на хижа през нощта. Хрумваха ни всякакви идеи, като да си направим нощно бдение или да прекараме нощта на открито за да си калим кокалите и да тестваме издръжливостта си на студ. Аз не мога да карам ски, е задържам се на тях благодарение на обувките, но съм далеч от това което хората наричат каране на ски. Денят започна весело и много обещаващо. Когато се качихме в планината времето беше слънчево и доста приятно топло за януари, а пистите препълнени с хора. Аз разбира се трябваше да се спускам на детските писти заради по-малкия наклон и по-малкия риск да пребия някого. Но когато човек си няма късмет или по точно си има късмет след поредното спускане се оказах залепен за гърба на една млада симпатична жена, която направо едвам не си умря от ужас като я гушнах внезапно откъм гърба. Голям срам брах ама като ме понесоха ските и не можах да спра какво съм виновен. Зачервен от неудобството което изпитвах, започнах да обяснявам колко съм непохватен и слаб скиор, молейки за извинение. Младата жена се усмихна широко и кимна разбиращо макар, че на мен ми се струваше, че съвсем не ми повярва.  Вечерта се прибрахме в хижата, хвърлихме си по един душ и се отправихме към заведението да хапнем по нещо. Компанията ни беше шумна и весела и изцяло мъжка. Но по едно време се появи и тя заедно със своя приятелка, които също като нас решили да се откъснат от големия град и да прекарат уикенда в планината отдавайки се на пълен отдих.  Като я видях аз кимнах за да и покажа че съм я познал и дори ги поканих да се присъединят при нас. С удивление разбрах колко интересни личности са всъщност, с невероятно чувство за хумор и широк мироглед. Останахме да си говорим почти цяла нощ, а по малките часове всеки се оттегли в стаята си с много приятни чувства и емоции в сърцето си. По обед се измъкнахме от стаите си един по един и се приготвихме за път обратно към дома, когато с изненада установихме че пътят е затворен поради натрупването на сняг през нощта, което ние някак си приятно прекарвайки си не сме забелязали. Така, че трябваше да останем още два дни докато неуморните снегорини денонощно разчистват пътищата. През тези два дни ние значително се сближихме с нея и аз чувствах лекотата с която общуваме помежду си като нещо изключително рядко. Тя се казваше Ана. Преди не вярвах в любовта от пръв поглед, но вече бях склонен да повярвам, защото се чувствах направо омагьосан. Разменихме си телефоните, скайпа, и-мейли и си обещахме непременно да се чуваме от време на време.  Следващите дни се чувствах като болен. Мислех само за нея. Виждах я навсякъде около мен, прегръщах възглавницата си вечер с мисълта за нея, четях ли вестник виждах само нейното име вмъкнато в думите. Онова усещане че тя може да ме направи щастлив не ме напускаше нито за миг. И така един ден не издържах и я потърсих по скайпа. Поговорихме си малко и аз едвам скривах вълнението си. После започнах да я търся все по-често, но тя не винаги ми отговаряше, явно беше заета. Това често ме измъчваше защото оставах с впечатлението, че аз съвсем не съм и интересен и очевидно не изгаря от желание да ме заобикаля с вниманието си. Е, аз разбирах че вероятно съм по запаления в тази наша история и че няма защо да се самоизмъчвам, просто трябва да бъда търпелив и като всички влюбени се надявах че като ме опознае ще ме заобича. Тя беше от Пловдив, а аз бях Софиянец, така че единствената възможност за сега да си контактуваме беше он лайн. Един ден реших че тази неяснота в нашите отношения ме дразни по някакъв начин, за това и написах и-мейл, в който и обясних чувствата си към нея, в резултат получих обратна поща в която тя ме уверяваше че нейните са същите към мен. Писмата бяха много откровени и аз не спирах да ги препрочитам като някакъв ученик срещнал първата си любов. Вечерта се чухме по скайпа, но нито аз нито тя отворихме дума за писмата сякаш те не съществуваха за нас. По-точно си говорехме общи приказки за това на кой как му е минал деня. На пролет тя сподели че ще идва една седмица в София на някакво изложение и аз я поканих да ми гостува вместо да ходи на хотел. Тя се съгласи и така си прекарахме най-жестоката седмица, която някога съм имал през целия си живот. С много спомени и много любов. Но уви, когато нещата са хубави времето изтича изключително бързо и тя трябваше да се върне в родния си град. Отново подържахме връзка по установения интернет начин, което за мен беше истинско мъчение. Имаше една седмица в която я търсех почти всеки ден, а тя не ми се обаждаше, нито писмо, нито съобщение нищо. Аз реших, че вероятно е срещнала някой друг и набързо ме е забравила. За това реших да изключа скайпа си за две седмици и да се опитам да продължа напред. Само това е начина, защото ако не го направиш така можех да се изкуша и да и се обадя отново, а после да се псувам, че съм го направил. И сега се псувах ама за друго. Защо съм толкова влюбчив и толкова сериозен, защо не можех като другите да овладявам чувствата си или просто да съм по-хладнокръвен. Един ден обаче получих писмо от нея в което ми обясняваше, че неин колега починал при катастрофа и била в много тежко състояние и никак не искала да я виждам в тава тежка депресия. Чудела се защо съм се оффнал толкова време и какво става с мен, ако съм бил срещнал друга поне да бъда честен и да и го кажа та да не харчи напразно чувствата си по мен. Какъв глупак съм. Обадих и се веднага и дори я смъмрих, че не иска да споделя с мен и лошите си моменти както добрите. В този ден за първи път наистина си говорехме съвсем искрено. Сега трябва да съм полудял напълно, защото вчера напуснах работата си от която съм много доволен, тази сутрин дадох жилището си под наем на напълно непознати хора, натоварих два куфара в багажника на колата си и след има няма десет минути тръгвам към Пловдив, където се надявам да започна нов живот и една съвсем нова, но много истинска любов.  

Добро познаване на психологическата ситуация!Верно е ...понякога се налага чоек да направи някои решителни стъпки за да се опита да промени съдбата си но винаги трябва да си даваме сметка че след решителните стъпки може да последва и дълъг и труден път за извървяване.Обикновенно така става.

Ако не опита човек няма как да разбере. Може и да последва и труден път за извървяване, може и да не последва такъв. Важното е дали имаме чувството че си заслужава.

Импулсивен човек, интересен герой наистина. Редът на мисълта му една, наясно е със себе си, има си позициите и все пак реда на живота му е по-скоро този на емоцията. Поздрави за образа му.

Благодаря, понякога чувството че именно любовта е тази която единствено е в състояние да ни направи щастливи е толкова силно, че всякакви други успехи стават незначителни и отстъпват място пред стремежа за истинско разбирателство, любов и емоционална обвързаност.

респект, смел човек си :) поздрав

Много реалистичен разказ, касс :) Харесаха ми съмненията на героя ти, често пъти когато не можем да разберем какво става в една подобна връзка изпадаме в подобни състояния, когато не знаем дали да бъдем настоятелни или трябва да дадем глътка въздух и най-лошото е, че нямаме тогава представа кое е правилното действие..:)

Да, поняга трябва просто да оставим нещата да се развият сами, не е нужно винаги да прибързваме с изводите, за жалост когато човек е в ситуация като тази въпроси като "дали...?", "ами ако...?", "какво да правя?" са често срещани, но аз познавам четирима души които се хвърлиха с главата напред в неизвестното и нито един от тях не съжалява за това. Аз не мога да не им се възхитя.