Ангел беше млад двадесет и шест годишен мъж, който е в разцвета на силите си и чувстваше, че сега е времето когато трябва да направи всичко за да изгради животът си и да извлече максималното, което младостта и силите му са способни да извлекат. Имаше си приятелка, която много обичаше и с която смяташе, че може да сподели целия си живот, но годините минаваха и той не виждаше никакъв шанс да може да промени нещата така, както трябваше според него да бъдат. Младата му кръв кипеше във вените му, а той сякаш пропиляваше най-ценното време в лутане и търсене на място, където да се реализира. Едно мъчително усещане за всеки млад човек, който е учил и живял според както е било правилно, който е търсел и се е стремил към успеха. За това и беше доста поблазнен от шанса да започне работа в чужбина, където за няколко години можеше да постигне толкова, колкото родителите му за цял живот не можаха. Но това означаваше раздяла, раздяла с тази която лежеше на сърцето му. Тя беше студентка и имаше още две години да учи, успехът й беше добър и да прекъсне не би било добра идея. Така се изправи пред труден избор. Можеха ли, дали биха издържали да не се виждат с месеци, струваше ли си? Ангел мислеше и претегляше, само две години и ще я вземе при себе си, ще се е стабилизирал дотогава и ще й е осигурил всичко. А после никога няма да се разделят повече. С такава увереност той се качи на самолета и отлетя за Германия. Там го чакаха приятели, които му бяха осигурили квартира. Всичко изглеждаше по план, трябваше само да чака времето да мине и всичко да се нареди, но не предполагаше че ще е толкова трудно и мъчително. Дните се нижеха един след друг, самотата го гризеше жестоко, мислите му бяха само при нея. Къде ли е, какво ли прави? В началото се чуваха всеки ден по скайпа, но постепенно обажданията оредяха. Съмнения и ревност се прокрадваха в съзнанието му. Вероятно го е разлюбила, може би е срещнала друг, може би не е издържала. Той не виждаше никакъв друг развой за себе си тъй като комбинацията българин – германка е може би най-неподходящата в света. Остана само надеждата. Когато се чуеха, той не спираше да я пита за чувствата й към него, търсеше увереност и я получаваше, тя сякаш все още го обичаше, но животът в България е различен от този в Германия. Тук младите излизат всяка вечер, умеят да купонясват и стоенето на линия всяка вечер не е част от студентския живот.   Тя също се измъчваше не по-малко от него. Гледаше приятелките си в прегръдките на своите гаджета и усещаше самота в цялата й жестокост. Беше млада и хубава, навъртаха се ухажори покрай нея, млади и интелигенти мъже и тя не знаеше как да се справи с вътрешната си борба, с честото разколебаване. Хубавите мигове с Ангел избледняваха с времето, но се връщаха с всяка подробност щом някой й привлече вниманието. Ужасно мъчително, трябва вяра, трябва сила, трябва постоянство, а тези неща са тежки когато разстоянието е голямо, а времето дълго. Всеки път когато се чуеше с Ангел, любовта й пламваше отново. Трябваше само да чака. Но докога? Искаше ли да отиде при него? Щеше ли да свикне там? Не е ли по-добре той да се върне? Тези въпроси се блъскаха в главата й и тя не знаеше отговора им.  Това е изпитание за любовта, развръзката зависи само от това колко силна е тя. И аз не знам отговорите. Знам само, че когато двама души се обичат не е хубаво да са разделени.

Прилича малко на историята ти за момчето в казармата и приятелката му :) ... в емиграция нещата стоят малко по различно според мен ... от личен и близък опит. Поздрави!

ВВ

Ами не знам може би си прав. За момчето в казармата не знам, там идеята е друга показва на кокви щуротии са готови мъжете в името на любовта. Тук по-точно исках наблегна на тежеста в емоционално отношение, когато двама се разделят в името на общото им бъдеще. Трудно ми е да си представя преживяванията на мъжете, може и да не съм съвсем точна.

Емоциите между двама влюбени, трябва да се захранват и само реалният контакт може да ги направи чисти и истински. В противен случай те избледняват и умират.

За мое огромно съжаление съм изпадал в ... сходна ситуация. Раздялата е лошо нещо, защото убива доверието. А изчезне ли веднъж то - нищо вече не може да спаси връзката, колкото и силна да е била тя. :(

Да, може би е така. Явно като тръгва някой на някъде трябва да си даде сметка, че ще изгуби любовта.

Абсолютно доверие и вяра се иска, няма спор. Въпросът е, не е ли тогава по-добре да се направи избора предварително, преди да си преживял толкова съмнения и тревоги.

Ако е на 26 и амбициран до толкова че да напусне страната, предполагам ще е доста зает да успее (каквото и да се разбира под успех) на новото място за известно време - все пак там не е никак лесно. Чувствата постепено ще отслабнат и от двете страни. Когато реши че се е установил може да се опита да възобнови връзката - ако не е вече късно ... нещо от сорта би направил мъжа предполагам. Останалото го оставям на въображението ти :)

ВВ

zdravei mili4ka... za sebe si znam , 4e bih izdarjala na edna po dalga razdqla.., mrazq da predavam horata okolo sebe si... da bih izlizala, bih se zabavlqvala..no samo do tuk...6tom go obi4am istinski..6te go 4akam.... moga i cql jivot da 4akam.... sigurno bi kazala, 4e e mazohizam... moje i tova da e..neznam...

Благодаря, лошото е обаче че много пъти се тръгва с вярата, че там нещата се постигат лесно, но често пъти се оказва съвсем друга истината. Тогава наистина е жалко за изгубената любов. Но пък от друга страна ако не опиташ няма как да разбереш и любовта пак можеш да изгубиш, но след като си я изживял напълно.

И аз съм голям идеалист в това отношение, дори мазохист в пълния смисъл на думата. Нужна ми е само уереност, че си струва...

Знаеш ли, има една тибетска мъдрост, която казва, че дори само един опит е по-скъп от седем чужди мъдрости и съвета. В този ред на мисли ... смятам, че всеки от нас иска да се бори - в природата ни е. Просто времето си казва думата. Поздрави за хубавия разказ.

eeeee tazi yverenost..nikoi ne moje da ti q dade..noooooooooo az trqbva da sam 4ista pred savestta si.... moga da 4akam..tova znam za sebe si...drugite jeni .. ne me interesuvat... vseki otgovarq za sebe si...znae6 li..kak bih podarjala tazi lubov.. ne 4rez savremennite sredstava, telefoni, net, skaip, kameri.... a 4rez pisma....umeq da pi6a strahotni lubovni pisma....po nqkolko na den.... da bih gi pra6tala..eeeeeeee otjivelica ..moje bi 6te kaje6..no az sam takava..bih gi parfumirala.. bih slagala cvet4eta.. razni misli...ei takiva ne6ta

Права си за съжаление. Любовта може да се загуби по различни начини - представи си той остава в страната но е недоволен от нереализацията си, оплаква се, изпозва момичето за отдушник на недоволството си ... има го и това. ВВ

Благодаря. Няма място за сърдене, човек е длъжен да опита, ако е обичан от другия ще бъде разбран. Ако имат вяра ще намерят начин. Оптимистично звуча, макар да знам колко е трудно.

Писмата са ми любимата част. Само в тях мога да се изразя както искам, да кажа каквото имам да казвам без да ми влияят емоциите на другия, без да ме прекъсват...Смятам, че писмата са много важни в отношенията между двама души, независимо дали са разделени или не.

Това е драмата в нашата страна за съжаление. Самия факт, че сме изправени пред такива дилеми е ужасен. Колко много разбити мечти има...

aaaaaaaa ti seriozno li misli6 taka za pismata.... sega se ob6tuva po drug na4in.. az si mislq, 4e samo az sam ludata da pi6a pisma..toest mislq, 4e sam edinstvenata...interesno..mnogo interesno...obojavam da 4eta lubovni pisma...noooo v interes na istinata .. az sam pisala mnogo hubavi pisma, nooooo ne sam polu4avala..osven sas standartnite dumi4ki..obi4am te... govorq ti istinata...

Ами аз в писмата не се обяснявам в любов, по-точно като има някакъв проблем, в който опитите да го разрешим чрез говорене често се провалят, тогава прибягвам до писма. Там си казвам нещата в прав ред при това с всичките чувства които изпитвам. Обикновенно писмата се оказват доста по ефектни от разговори, спорове, кавги и др. такива. И любовни писма съм писала, но нито едно не съм изпратила, само от време на време си ги прочитам на себе си...не знам защо, можеби защото докато ги пиша ми харесват, а на другия ден ми се струват шантави и така докато не изпадна в състояние в което пак ще ми се струват хубави...

:)

и аз ти благодаря.

Много пъти съм писал по темата за любовта и разстоянията, защото често са били между мен и любима, снощи и онзи ден например: не, но днес обективно ги има. И все пак, чувстваме се един до друг. Когато я има магията разстоянията не съществуват.

А за историята ти: нека да не се повтарям:))))

Голяма наслада ми е да те чета.

Поне, аз, така си го чувствам, а и живота ми е дал доказателства, че е така.

Благодаря ти cefulesteven, случва се хората да се разделят за известно време. Проблемът, който съм описала се състои в избора, в трудни решения, в раздяла за неопредело време, в смисъла на чакането, във вярата в нещо което няма начертан път, в нямането на светлина в тунела. Много мъчителни неща, които само хора които са ги преживели могат да разберат.

Касс много тъжно бе плаках,плаках и още ми е тъжно:)

не плачи Сашо, недей...не тъгувай, такъв е животът, мамка му...

плаках,плаках и накрая се нааках, бе много пургатив вътре бе, много нещо

За трети път го чета и пак не откривам авторовата идея????

Какво си се опитала да кажеш - би ли го формулирала с едно изречение?

Ами опитах се да кажа колко е гадно двама души които много се обичат да са разделени за много дълго време, ама явно не съм успяла щом не си го разбрал. Историята няма финал, защото той обикновенно е негативен, а пък на мен все ми се иска да е друг, така че реших да оставя малко надежда, като го оставих без завършек.

не се нааквай от плач бе човек, може пък и да се изчакат и да се оженят накрая.

Ако любовта между двама души е истинска, би трябвало да оцелее, да не говорим, че ако е истинска, не би трябвало да има съмнение. Тъга от липсата – да, но не и съмнение. А иначе финали – много... може да се окаже, еч две години по-късно като се съберат заедно в началото всичко да е ок, после обаче да се окаже, че нещта не вървят, но не са го разбрали защото едва сега са заживяли заедно и да се появи чувството, съжалението за пропиляното в чакане време и пропуснатите възможности...Да не говорим, че може няколко месеца по-късно героят да си намери прилична работа, която да му позволи да издържа героинята за няколкото месеца ваканция през лятото, останалите ваканции също да са заедно, не е толкова невъзможно...

ВИЖ

Много харесвам оптимистите принце, аз самата съм такава, но каквото и да е продължението, едно със сигурност е ясно. И двамата ще се измъчат жестоко в очакването, в самотата си и често ще се изправят пред колебания и дилеми... Абе не е хубаво така...

видях...

Хм, а дали е любов това, за което пишеш или някакъв навик? От това което чета в разказа, не виждам да става дума за сериозна връзка. Ако героят ти е наясно какво представлява връзката му, лесно ще и се определи и приоритета. Много хора бъркат навина със сериозната връзка.
Твоят герой е достатъчно голям /26г/ за да знае, че всичко е въпрос на приоритет, както и че всяко сериозно начинание иска сериозни усилия.
Въпрос на избор:)) който зависи единствено и само от него:)
Хубав пост, поздрави!

преценката е трудна и в двата случая. Когато имаш едното ти липсва другото. Лошото е че никога не знаеш какво може да се случи докато се стремиш да постигнеш и двете. Любовта винаги би изместила стремежа за забогатяване, но пък винаги става жертва на мизерията. Почти във всички подобни случаи става въпрос за емиграция в името на любовта, никой не отива в чужбина за да си търси жена. Най- добре е тръгне ли се навън, да тръгват двамата...

В този разказ става дума за две силно неукрепнали психически деца. Подобно държане не е неприсъщо на жените, но за един мъж е недостойно.

От друга страна - отразява положението в пост-комунистическа България. Млади хора отиват на гурбет в чужбина и зарязват всичко само и само за да могат да си осигурят нормален живот. Това е тъжното.

От трета страна - защо пък връзка между българин и германка трябва да е неудачна??!

Познавам много хора, работили в Германия и нито един от тях не беше харесал германка, не знам защо...Аз не съм ходила там и нямам лично мнение, това е просто факт. Може и да има такъв вариант, но е много рядък.
Не знам за поведението на героите доколко са точни, повече наблегнах на това как илюзиите се разбиват, колко лесно изглежда а колко трудно се осъществяват...

Е, това вече е въпрос на лични предпочитания, не обективен факт. :)

Героите са най-обикновен продукт на република България.

Това е история от началото и сигурно до края на света ще ни съпътства - просто героите и ситуациите са други.
И днес да ти кажа ние дето живеем и са обичаме от разстояние сме много по-облагодетелствани от всички преди нас - можем да се чуваме, да се виждаме, да общуваме ежедневно или достатъчно често, като в това общуване отсъства физическото естествено. Е понякога виртуалното не е достатъчно да замени нуждата от физицическто присъствия, но я си помисли жената чака 20 години мъжа на мечтите си, който е заминал на кръстоносен поход и двамата само чуват някакви откъслечни слухове или писмата помежду им са с година-две давност.
И както в повечето истории ти засягаш и смесваш два пласта. Единят е емоционалната връзка, на която казваме любов, а другото е необходимостта на човека да води социален живот, да флиртува, да прави секс и т.н.
А това е друга тема за размисъл - хората не са моногамни животни - биологично не са създадени да бъдат такива. И дали тук заедно или някъде разделени и двата индивида имат нужда от това - той да се чувства мъж, а тя жена с всички последствия от това. И ако мъжът (защото в разказа ти той е страдалеца) се освободи от ненужното разбиране, че момичето е негова собственост и престане да го ревнува ще му е далеч по-спокойно, а и тя ще се чувства далеч по-добре в миговете, в които намират време да си говорят.
Щом любовта им е истинска - като се съберат тя ще си пламне и тогава нищо друго няма да има значение.

Ангел-бангел-чушката...
Първо. Не съм съгласен, че най-неподходящата комбинация е българин-германка, защото аз лично харесвам много, ама много повече германките от безсмислено емоционалните и тъпи българки. В действителност германките са много по-интелигентни от българките, а това е нещо което нащите селяндурки не могат приемат никога.

Второ. Ако хората се обичат истински ще се чакат, ако ли не... тогава няма смисъл да го правят, а просто да продължат напред.
Всичко умира така или иначе и любовта е въпрос на време.

Трето. Любов с пари не се купува. След като тя го обиа толкова, защо не е с него, защо не работи с него рамо до рамо, да се борят двамата. Аме нееееееее..... на нея така не и оттърва.
Момичето е виновно, защото иска да и хубаво и да живее мазничко. Казано по друг начин тя си обикновена българска пачавра. Нищо повече и нищо ново под слънцето.

вероятно си прав...

Ама как ме размисли за някои неща...Нагласата е много важна наистина, нетърпението не е добър съветник...

Оххххх, тежки думи. Ми какво да ти кажа, останала е да си довърши следването, той пък не е я изчакал да завърши и да тръгнат заедно, искал е да й спести трудностите в началото...така се е получило...може и да се дочакат, може и не... не съм завършила историята умишлено...в някои случаи наделява едното, в други другото.
За германките не знам, май не трябваше да съм категорична по въпроса, просто от разкази на познати стигнах до този извод...колкото до тъпотията зависи с какви хора общуваш...