Зад хълма се гушеше малко селце. Това беше мястото в което трябваше да отседнат и да се стоплят. Зимата беше сурова, вятърът - остър, дългият път през преспите беше изтощителен. Малката Ана беше изморена и хленчеше, устните й замръзваха и й причиняваха болка. Майка й я влачеше за ръка и повтаряше: „Още малко скъпа, още малко, не остана”. Стъпваха внимателно, нямаше път, отдавна бе затрупан под снега, не знаеха къде вървят и това ги бавеше допълнително. Нощта се спускаше бавно, стъмваше се рано, кучета лаеха наблизо и изостряха напрежението. Бяха свикнали да бягат, бягаха откакто се помнеха. Ана плачеше и се страхуваше, не разбираше нито защо се местят постоянно, нито защо нямат ни дом, нито някакъв багаж. Приличаха на скитнички, а бяха красиви и двете. Ставаше зловещо, майка й я взе на ръце и сега тя чуваше задъханото й дишане и стоновете, които издаваше. Още малко и щяха да пристигнат. Беше непосилно и отчайващо за нея това непрекъснато бягство, но се налагаше.    Беше се омъжила за човек, който беше изключително жесток. Беше я бил често, но когато започна да посяга и на дъщеря им, тя реши да го напусне. От този ден нататък двете се превърнаха в бегълки. Той щеше да я убие и тогава тежко на малкото й момиченце.  - Не искам мамо…Моля те не искам повече да се местим… - проплака малката Ана.  - Няма миличка, няма обещавам…  С последни сили пристигнаха в малкото селце и се отправиха към местната кръчма, за да се стоплят и вечерят. Отвориха вратата и пристъпиха вътре. Отправиха се направо към печката на дърва, която бумтеше в единия ъгъл на заведението. Седнаха, поръчаха си супа и хляб и се нахвърлиха лакомо да се нахранят. След това майката стана  и заразпитва за квартира. Не спомена нито имената им, нито кои са и откъде идват. Скоро намери подслон и се отправиха да си починат. Малката беше премръзнала, едвам движеше пръстите на краката си и добре, че хазаина им беше учил медицина та помогна да се възстановят и избегнат усложнения.  Скоро двете заживяха спокойно. Хазаинът бе мирен и добър човек, помагаше с каквото можеше. Заобича малката Ана и даваше мило и драго за нея. Малко по малко спря да взима наем от тях и ги прие като собствено семейство. Майката си намери работа в една шивашка фирма и бе почти сигурна, че този път са се скрили добре и няма да бъдат намерени. Вечерите бяха уютни и сплотени. Често разговаряха с хазаина й за различни неща, той беше изключителен събеседник, кротък и с много добро и щедро сърце.   Из селото се разчу, че е самотна и любопитството на селяните към тях растеше ежедневно. Бяха плъзнали вече различни слухове за техния живот и се разказваха какви ли не истории около тяхното пристигане. Ергените взеха да се навъртат около младата майка, а жените ставаха все по остри в клюките.  Димитър бе местния бабаит. Имаше цяло досие от хулигански прояви и никой не смееше да му се изрепчи, особено ако е пил две ракии. Той бе особено запленен от нейната красота и почти нищо не можеше да го откъсне от това да я следи всяка минута и да търси поводи да я заговори и привлича вниманието й. Каквото и да се случеше той винаги се появяваше изневиделица от някъде и без да има каквато и да било нужда от него си натрапваше услугите. Валентина се чувстваше благодарна, но не искаше да се обвързва, имаше горчив опит и се чувстваше добре сама в компанията на своя хазаин.    Настана нова година. Всички се бяха събрали на мегдана на селото за да се чукнат за здраве и берекет през следващата година. Имаше фойерверки и хоро, беше весело и всички се забавляваха. Валентина хвана Ана за ръка и я поведе към къщи за да я сложи да си легне. В този момент пред нея изникна бившия й мъж.Той впери злобен поглед в нея и изсъска през зъби:  - Мислеше, че ще ми избягаш ли? Колко си наивна… Не знаеш ли, че ще те намеря, където и да отидеш, глупачке?  Валентина се вцепени. Стисна Ана за ръка и усети как страхът я обзема панически.  - Мръсница, ще те убия, разбираш ли? Ще те убия! Тръгвай с мен, ти си моя! Моя! - той я хвана с мускулестите си ръце за лакътя и я повлачи след себе си. В този момент пред него изскочи Димитър и се изправи застрашително пред него. Двамата мъже се гледаха очи в очи и се преценяха…  - Кой си ти? Махай се от пътя ми – изръмжа натрапникът.  - Оставете жената и си вървете! – отвърна Димитър  - Жената е моя жена – повиши раздразнено тон съпругът й, който я пусна и се доближи толкова близо до Димитър, че носовете им почти се допираха. Двамата не се изпускаха от очи, напрежението между тях нарастваше. Димитър беше решителен и безстрашен, свил ръцете си в юмруци, той беше готов да скочи в бой с натрапника без никакво колебание. И скоро бомбата на напрежението избухна. Двамата се вкопчиха един в друг в ожесточена схватка. Беше страшно да ги гледаш. И двамата бяха сурови и се хвалеха с буен нрав и безкомпромисна жестокост. Накрая Димитър надделя и с последен ултиматум към съперника си да си върви и да не се връща повече сложи край на кървавата сцена. Снегът бе почервенял, Ана плачеше, а Валентина я стискаше здраво в прегръдката си и гледаше ужаса пред себе си…  - Благодаря… - обърна се майката към Димитър  - За нищо - каза защитникът й и добави: – Имам печено пиле с картофи вкъщи, елате у дома, ще Ви пазя и ако този се върне отново ще го убия. Валентина кимна с глава в знак на съгласие и тримата се отправиха към дома му в края на селото.   Вече ставаше три часа сутринта, и хазаинът им разбра, че няма да се приберат. Беше готвил цяла вечер, имаше намерение да разкрие чувствата си пред Валентина, да й поиска ръката. Често си представяше как ще се ожени за нея и ще бъдат едно добро и стабилно семейство, но това никога не се сбъдна.    Валентина крачеше през преспите и бързаше към селото преди да се стъмни. Носеше две годишния си син на ръце, а до нея крачеше изтощена дъщеря й Ана. Отново бягаха. Бягаха от съдбата си. Онова чувство, че се е родила с лош късмет я бе превърнало в мъченица. Нямаше я вече онази красота, нито онзи дух, който притежаваше някога. Втория й съпруг не беше лош, но груб и с ужасно пиянство. Търпеше го да я бие, но да посяга на децата не можа да изтърпи…

Бягството от миналото е най-трудно...
И въпреки всичко тя пак избра този, който със сила я защити... Ако беше избрала хазяйна, мисля,че нямаше да сбърка...

Благодаря ти Дори...
Съдба или избор? Никой не знае, човек избира за момента и трудно предвижда бъдещето. За хазаина си дори не е и подозирала. Ех, съдба...

Благодаря, радвам се че ти хареса...

но имаме и личен избор. Даже ти го намекваш елегантно в историята си :) Ала в живота не рядко обръщаме очи/гръб на онова, което ще ни даде повече сигурност и хващаме това, което ни привлича по една или друга причина. Макар и ... да няма правила :)

ммм, до колко зависи съдбата ни от нас е въпрса. Чудя се можем ли изобщо да имаме власт над нещата... Един приятел обичаше да казва: "Късметът на човек е такъв, какъвто си го накъсмети"...
Благодаря...

Страх от изживяното, което не спира да я преследва в настоящето й. Тъжното е, че тази история звучи твърде, твърде реално. Което ме кара от друга страна да те поздравя за начина, по който си я описала. :)))

Благодаря ти hristam, но имаме ли сили да осъзнаем и да се опълчим срещу този омагьосан кръг в който попадаме понякога в живота си...

дали ще можем да се разделим с тъгата и несгодите, които ни преследват ..Въпрос на избор..Поздрави и хубав ден.

Благодаря ти Миа...

Избор на Съдба...

Наивистично и нереалистично.
Примитивна е логиката във фабулата. Героинята сякаш няма собствени мисли, а твоята идея за развитието и изобщо липсва.
Прилича на разказ на десетокласничка.

Не влагам никакъв умисъл за обида или подигравка.
Казвам впечатлението си от разказа.Мисля, че това е по-потребно от сладникавите хваления, които се изсипват след разказате ти.
Бъди по-взискателна.

интересно си се изразил, а дали е възможно...

Има и такива разкази. Те са като пътни знаци. Винаги имаме избор, дали да се съобразим с тях или не. Но...решението е лично и въпрос на характер. Животът е многостранен. Хората също са различни.
Хубаво е, когато неуспешният опит не е сложил край на възможността за осъществяване на истинска промяна.
От човека зависи, какво ще превърне в своя съдба.
Поздрав!

Благодаря, не намирам умисъл за обида или подигравка в коментара ти. Експериментирам и не успявам понкога. Е, все пак това ми е хоби и не съм взимала уроци. Благодаря за коментара ще извлека от него всичко, което ще ми бъде полезно...
Поздрави, радвам се че намина...

Благодаря. Всъщност се чудех, дали всичко е само въпрос на избор. Детството оказва ли влияние за изборите, които ще направим в бъдеще. Дъщеря й дали би имала сходна съдба?
Поздрави и на теб...

Ха, ха, ха - нова дума. А иначе критика.. Аман от псевдоспецове.

Смани, остави критиците...Кажи хареса ли ти историята? Ти как мислиш съдбата ни зависи ли от нас или каквото е написала писалката това е?

мисля, че до някъде зависи. Дали е 30%, дали е 50, дали е 70% - трудно е да се каже, но зависи (имал съм доста разговори с астролози, колеги и т.н.). Не се наемам да кажа колко е,но може да взимаме решения, при това съвсем съзнателно и да не се оставяме съвсем на случайност и съдба. Те (и двете) ходят често при онези, които я предизвикват и не чакат благоволението и... понякога не ти се усмихват, понякога ти ударят някое шамарче, но това сякаш са техните изпитания за теб :) (айде стига, че темата е почти безкрайна).

Темата е наистина безкрайна...Ще ти разкажа една история. Един човек бил работник при доста арогантен шеф. Всяка сутрин шефа му, му удрял един шамар преди работа и когато работника го питал защо го прави шефа му отговарял: "защото мога, съжалявам, но това е написала писалката на небето, сърди се на нея." Една сутрин обаче работника отишъл на работа и първото нещо, което направил е да плясне един на шефа си. Шефа му го изгледал учудено, а работника казал: "Е, нека и аз да напиша нещо с тази писалка, аман вече."
И все пак смятам, че едни неща са следствие на други и без голяма доза шанс, трудно бихме променили живота си значително...Темата действително е безкрайна...

Историята е тъжна и ми звучи реалистично. А що се отнася до съдбата - до известна степен зависи. Но направиш ли веднъж голямата грешка вече нищо не е същото - споделих го в постинг. :)

когато влизаме в определени отношения ние си избираме роли. Твоят разказ е точно доказателство за това. Ако твоята героиня е избрала ролята на жертвата и остане в нея, тя винаги ще привлича други, които да изпълняват допълващата я роля - на насилника. Тя е имала избор, но се е предала доброволно на този, който я спечелил на двубой. На победителя. Отишла е с него като на жертвоприношение.
За съжаление да си жертва е много удобно. Тогава целият свят освен теб е лош и коварен и за всичко е виновна съдбата. А аз казвам - винаги имаме избор и несме длъжни да страдаме.
Чудесен разказ. Повод за размисли

Благодаря ти smani, и аз мисля че от един момент нататък е трудно да променим нещата...

о, твоя коментар ме накара да се замисля сериозно. Познавам поне три жени, които правят един и същи избор. Дали защото познават само такива мъже или защото нямат самочувствие и вяра в това, че може и заслужават да им се случи нещо хубаво не знам, но както и да ги предупреждават, каквото и да им говорят винаги правят един и същи избор...

тази съдба имат безброи жени по света.написани са стотици книги и направени още по-вече филми.темата е много човешка и стара като света.всеки има различно мнение,но според мен би трябвало да се има впредвид най вече пола.защото както сит на гладен невярва,така и биещият на бития,а да не говорим,че у нас все още битува мнението,че жената трябва да се потупва,тя си знаела защо.ех ориенте,ориенте.....разказа ви е много хубав,но мъжете които бият пак ще го правят,а жените пак ще мълчат и ще бягат -докога ли.?

да си дойдем на думата. Интересното обаче е, че мъжете които никога не биха посегнали на жена смятат, че са пренебрегнати от нежния пол. Смело твърдят, че жените предпочитат по-грубите мъже чувствайки че ще бъдат защитавани от тях по някакъв начин. Аз лично смятам, че това не е много вярно, но не изключвам и възможността да има известна доза истина в много случаи...

Сурова и много истинска драма. Развиват се ежедневно. Много хубаво си я разказала.

благодаря ти Стеф...

и аз имах това предвид - ако доразвия темата - работникът можеше да удари шамар на шефа и първия ден, можело е и 3-тия... а можеше и изобщо да не му удря никога - ето тези действия не са съдба (съдба е, че шефът решава да му удари шамар), а собствена воля.

Като се връщам (и съм го правил като съм мислил по темата, щото тя си е важна - тя определя дали, до къде, кога и за какво да се бориш - ако предопределено "нищо не може да промениш" - никога не се бориш - ясно е) назад в живота е ясно, че примерно да срещнеш човек, да присъстваш на събитие и т.н. си е наистина късмет, но да си активен в срещи с хора, да не бягаш от събитията си е твоя воля. И за да не ти досаждам повече ще ти кажа коя сентенция за мен най-близко обяснява феномените съдба-волеви действия: Боже дай ми спокойствие да приема нещата, които не мога да променя, смелост - да променя това, което мога и мъдрост да съзирам разликата между тях.

Апропо, четейки разказа ти се сетих за Шоколад...

Благодаря ти luben, прекрасен коментар и никак не ми досаждаш, напротив дори ми е много приятно...

Наистина хубав разказ, Иве. Наистина, като че ли хората имаме склонност да правим едни и същи грешки и да ги повтаряме, и затова попадаме в едни и същи ситуации. Същевременно бягството далеч не е най-добрата защита – така проблемът само се отлага.... Можела е да извърши много неща без да бяга, но това вече са различни неосъществени спрямо сюжета варианти. Поздравления :)

не знам Принце, струва ми се никой не обича да бяга, но понякога като че ли няма избор. Няма как да се справят без помощ, а помоща понякога се оказва клопка...

Хубава и тъжна история... За щастие не се случва на всеки.. Дано времената се променят и домашното насилие най-после бъде овладяно.
Поздрави!

Благодаря ти Веско, но опасявам се че домашното насилие не се изразява само в побоищата, разбира се те са най-тежката и жестока част от проблема и дано наистина не се случва това с много жени. Изборът на човек с който да прекараме живота си щастливо е въпроса, от нас ли зависи изцяло или е въпрос на късмет... Дали можем да избягаме от себе си и собствения си избор?

Интересна история. Струва ми се че героинята просто е загубила ума си при срещата с насилие. Иначе след преживяното с първия и мъж хазаинът би бил логичния избор.

Поздрави! ВВ

добро е като идея...само го махни от категория "Забавление", не е забавно...

благодаря ти ВВ, обикновено хората имаме лошия навик да заменяме един проблем с друг...
Поздрави...

права си, не е забавно, но като няма категория "любители писачи" и аз се чудя какво да избера...
поздрави...

dobre e;):):)

мерси, къде се губиш...

Като че ли някои хора сами предизвикват лошия късмет ,а после се оплакват от него. Твоята гериния е имала избор, можела е да избере хазяина, който е добър, кротък и грижовен мъж, но нея сякаш нещо я е привличало в лошите момчета. Просто тя се е чувства слаба и е искала до нея да има силен мъж, който да я защитава, а въщност после точно от него трябва да се пази. Ако нямаше деца тя сигурно нямаше и да бяга ,а щеше да търпи да я бият, просто такава й е психическата нагласа.
Иначе поздравления за разказа, спиред мен е реалистичен ,в живота има много такива жени...

Благодаря ти, повечето жени които познавам от този тип лесно си обясняват нещата с "лош късмет" и аз не мога да не се запитам до късмет ли опират нещата всеки път...Коментара ти е много добър и изчерпателен...
Благодаря ти още веднъж...

Не опират нещата само до късмет, това е оправдание - човек намира това, което търси. Не може всеки път да попадаш на един и същи тип мъж и да казваш,че затова е виновен късметът. Жената от разказа ти е зналела какъв е Димитър, но въпреки това го е избрала, а е имала и друга вазмъжност, мъж който е протовоположен на него, това значи ,че не късметът или садбата са виновни ,ами тя самата си е виновна.Такива са много жени в живота, казват че не са имали друг избор ,че не искат да са с такъв човек, а правят обратното отхвърлят добрите мъже ,а се хващат с лошите момчета и не само това ,но и търпят това, да бъдат малтретирани от тях и в много случаи го мислят за нормално нещо. Цялата работа е,че те подсъзнателно го паравят без да имат логично обяснение за действията си.

Интересното е обаче, че има една хипотеза, според която семейството и семейната среда определят почти целия живот на човек. Раждаш се в дадено семейство и виждаш примера пред себе си, как и какво се случва, така изграждаш представите си за това какво е нормално и какво не. Много от жените, които правят този избор почти нямат представа или самочувствие, че има и други възможности, отделен е въпроса, че често пъти изборът е свързан с обстоятелствата. В случая тя е жена с малко дете, която бяга от миналото и се страхува, търси силен човек, който да я спаси от бившия й мъж и който има достатъчно кураж да се изправи срещу него. Лошото е, че понякога жените особено в България нямат или не чувстват защита от институциите, не намират друг изход освен този, а това може да се приеме за съдба. Веднъж семейството и семейните примери, втори път обстоятелствата в които се е озовала и трето мястото където си роден и защитата, която липсва. Струва ми се, че понякога съдбата има голям пръст в това какъв избор ще направим...

Така е, това за семейната среда съм го чела, но някак си не мога или по-скоро не искам да се съглася с него. Аз имам подобна семейна среда и никога не искам да попадам на мъж като баща ми... Истината обаче е следната, почти всички хора ,които са израстнали в подобна семейна среда нямат достатъчно самочувствие, чувстват се слаби и неуверени, страхуват се или в другия случай стават агресивни. Тези в първия случай истинктивно търсят някой по-силен от тях, за да може той да ги пази и напътсва в живота, но често пъти се оказва,че след това те трябва да се пазят точно от него. Защото ако човек няма самочувствие, самоуважение и сила да се бори сам, тогава и другите хора също не го уважават и започват да го тъпчат. Втория тип хора са тези които са били жертава на насилие, но вече им е писнало, събрали са в себе си много агресия и търсят инстиктивно по-слаби от себе си хора, върху които да упражнят своята агресия, за да придобият самочувствие по този начин. Така се получава един затворен кръг,в който насилието ражда насилие и винаги има жертви... Много е тъжно това :((((( И аз не знам какъв е изхода от този омагьосан кръг?!? :(

Според мен най-важното нещо е човек да не се примирява, да се информира и да направи всичко необходимо и зависещо от него да промени съдбата си до толкова до колкото възможностите и шанса му позволят. Аз мисля, че съдбата винаги ни дава по един голям шанс за обрат, дали ще го разпознаем и използваме зависи само от нас, изпуснем ли го, едва ли ще имаме втори...