Трябваше да я остави. Работата му го отвеждаше далеч от родното място и не можеше да я вземе със себе си. Като учен беше включен в тайна програма и това налагаше да замине сам. Седнал до леглото й той я гледаше докато спи, беше толкова млада и красива, вдъхваше аромата й и се натъжаваше при мисълта, че след две години като се завърне тя може би ще бъде с друг. Тъгата го режеше като нож в сърцето и лудост го обземаше, не искаше да се раздели с нея нито за миг, искаше му се да е сигурен, че тя ще го чака, но при нейната красота това му се виждаше малко вероятно. Нощта минаваше бавно и той усещаше как часът, в който ще я напусне с целувка е съвсем близо. Обзет от дълбока любов и непреодолимо желание да запази тяхната мила и безметежна любов завинаги го наведе на налудничавата мисъл да я приспи.  
     Като учен той беше разработил лекарство, което трябва да бъде използвано за първи път в космонавтиката. Лекарство представляваше комбинация от различни химически съставки и извлечение на невро-паралитична отрова  от рибата Фугу, което буквално трябва да „приспи” космонавтите толкова дълго, колкото е необходимо за да могат да извършат възможно най-дългите мисии в космоса. Щяха да стигнат достатъчно далеч и да имат времето да се завърнат и приземят космическата совалка с изключителна информация събирана от космоса с течение на векове. Това откритие даваше възможността да се забави стареенето и практически поставяше космонавтите в клинична смърт. До този момент не бе изпробвано върху човек, всички опити с животни бяха успешни и следващата крачка бе да се приложи върху хора. Въпреки, че той нямаше реална представа как ще реагира човешкия организъм на лекарство, бе готов да поеме риска. Знаеше, че това можеше да я убие, но я обичаше толкова силно, че не можа да се спре и я инжектира с малка доза от скъпоценната течност. Сетне я целуна, зави я с чаршаф през главата, спусна завесите на спалнята, заключи вратите водещи до нея, взе куфара си и пое към летището.    Опитите се оказаха успешни. Лекарството, както и противоотровата работеха безотказно. Сега надеждата му, че ще се върне и ще я „събуди” го изпълваше с щастие. Двете години усилен труд и безсънни нощи, в които я бленуваше, желаеше и ридаеше за нея бяха изминали и той единствено очакваше изтичането на договора с който бе обвързан за да се прибере и да изживее онази любов, която бе приспал. Представяше си я как се събужда и се усмихва, как пламенно го прегръща като преди, как се любят страстно и вълнение и неизмерима радост го задушаваха. Но дни преди изтичането на договора шефът на програмата му връчи друг договор за още двадесет години.  - Не мога! – отряза категорично той.  - Не можеш? Как така не можеш? – свъси вежди шефа му – луд ли си или какво? Стигнахме толкова далеч…  - Направих всичко каквото можах, за какво съм ви още? Трябва да си отида, имам несвършена работа у дома.  - Трябва да си отидеш? Знаеш ли колко пари са наляти в тази програма? Знаеш ли? Мислиш, че това е игра ли? –шефът се отпусна на стола и смекчи тона – хайде, недей така, знаеш ли колко хора искат да са на твоето място, свърши толкова работа, а се отказваш от славата сега.  - Не искам слава, искам само да си отида…  - Яснооо, получил си друго предложение, вероятно по-щедро от нашето… Ще ти го кажа направо. Не можеш да си отидеш, няма връщане назад. Вече си учен от висок ранг и с голям авторитет, повикай онази за която жадуваш и се ожени за нея. Виждам, че не си се обвързал с жена въпреки неприкритите симпатии на някои твои колежки. Не съм сляп, нито глупав, знам че искаш да си идеш заради жена. Разбери ме и ти обаче, не мога да те пусна, това може да ти струва живота и провала на много важна мисия. Знаеш, че подготвяме първите космонавти… Помисли за човечеството, за науката… Подпиши се…  - Не мога!  - О, не, не ми причинявай това. Подпиши се за Бога или бял ден няма да видиш, знаеш с каква власт разполагам, няма да успееш да стигнеш и до паркинга даже. Подпиши се, подпиши се и ти обещавам, че каквото и да трябва да свършиш у дома си ще го свършиш…Само се подпиши… Хайде…  Той стана взе химикала и придърпа листа към себе си, ръцете му трепереха. Затвори очи и я видя отново, заспала като ангел на широката им спалня. Сълза се изтъркули по лицето му и падна върху безмилостния договор, който щеше да го раздели с нея за още двадесет години. Може би щеше да намери време да отскочи, да й бие противоотровата и да я събуди, но за тази цел трябваше да остане жив. Преглътна тъгата си, стисна треперещите си устни и остави криволичещия си подпис върху договора, а сетне безмълвно се оттегли.    Годините се бяха изнизали и оставили следи върху лицето му. Белите му коси оредели, а тялото му все по-често побеждавано от различни болести. Само споменът за нея не бе остарял. Всяка нощ тя бе в сънищата му като наказание, като единствената цел и смисъл на неговия живот. Сега вече пенсиониран, преуспял и награждаван, изпратил първите космонавти, които ще бъдат посрещнати от правнуците ни седеше пред прага на дома си. Отключи вратите и тихо пристъпи към нея. Отгърна чаршафа и красивото й и спокойно лице го озари. Седна до леглото й и заплака. Все още беше много красива, непокътната, както я бе оставил, млада и нежна и ароматът й все така опияняващ, но той беше остарял и разбираше, че няма място в нейния живот. Беше сгрешил, смяташе че ще я запази за малко докато се уредят нещата и изживеят един щастлив живот заедно, а бе изживял своя без нея, сега тя трябваше да изживее своя живот без него. Замисли се дали тя би го приела такъв, какъвто е, стар и болен, но после реши, че не може да й причини това, не й трябва такъв. Нищо не му трябваше сега освен да заспи завинаги със спомена за нея. Остави й бележка, в която й разказа всичко, сложи й противоотровата и си инжектира от лекарството, ако тя реши и поиска да го събуди след години, тогава двамата ще могат да изживеят старините и края на живота си заедно, струва си макар и да е твърде късно…  

Прекрасен разказ за любовта, Касс. Благодаря ти!!!

Само, че аз винаги съм казвала, че умен мъж не ми трябва!!! То бива любов, то бива мъжки егоизъм, то може....ама ето, видя ли до къде се стигна? Я да беше някой простичък, не гений... ако тя го обичаше..щеше да го чака...а сега...мъка и за двамата...:):):)

Но, сериозно, разказът ми накара да настръхна от такава любов!...

Това направо ме замаи, усеща се жилката хумор, а после става толкова чувствено, че самия сюжет е поезия.

Скляпам! Браво!

звучи тъжно. Това вечно разминаване...!!! Защо? Дано всичко е било просто един кошмар, а когато героя ти се събуди първото нещо,което види е нейната усмивка и сияещото "Обичам те!" прочетено в погледа и.

Баст, мъжката любов е непредсказуема :), учен или не няма гаранция...

Благодаря ти Стеф, висока оценка ми даваш...

Дано да е било само сън... но все пак не е малко и това, че е само част от моето въображение...

Страхотен разказ, Иве! Изключително емоционално, а същевременно много добре си го балансирала. Хареса ми, че в крайна сметка, героят ти не е еднопластова личност и макар да е краен егоцентрик, стигащ до уродливост, прикрита под маската на любов, все пак има някакъв елемент на съвест: не просто я събужда, но й предоставя възможността тя да владее живота му и да се разпореди с него така, както той си е позволил да владее нейния. Поздравления! Ужасяващото е, че има хора, които наистина биха извършили (а и са извършвали) какво ли не, в името на някаква криворазбрана любов. Меко казано, безотговорна постъпка от страна на главния герой; на него очевидно не му трябва ден :)

Но пък от друга страна засягаш куп важни въпроси: както този за отговорността на учените при откриването на нови изобретения, отговорността на онези, които ще ги прилагат, така и въпросът за манипулативното отношение на корпорации и отделни хора с власт, които могат да те превърнат в позлатен каторжник в името на своите цели. Същевременно се замислих, че съзнателно или не, загатваш и за възмездието: така, както героят не е оставил избор на своята любима и рискува живота й в името на своя интерес (макар и вероятно неточно оределение за любовта, доколкото това изобщо е любов), така и неговият шеф не му оставя избор и също заплашва живота му в името на своя си интерес... въобще - много, много добър разказ. Още веднъж - поздравления!

На пръв прочит разказа изглежда като приказка.
Но аз мисля, че има дълбока философия в него.
И мен ме бяха приспали... само, че за цели 30 години.
Но е много дълго...

Благодаря ти принце. Всъщност за да спестя място както обикновенно спестих личната драма на героя, който отдаден на работата си дълго е бил самотен и накрая се хваща за нея като удавник за сламка, цял живот контролира нещата и е сметнал, че може да наложи контрол и над времето, да надхитри съдбата и въобще Божия замисъл, но уви сметките му не излизат вярни. Цената, която плаща е цял живот самота и мъка по приспаната му любов. Историята би могла да бъде далеч по-внушителна, но няма как да се помести в рамките на един постинг. Накрая му остава единствено надеждата, че на старини ще изживеят пропуснатата си любов, което за него е по-добре отколкото тя да се събуди, да го види остарял и да го изостави, а той да умре с никога несподелената си любов... Как ще постъпи тя, не зная...
Благодаря ти още веднъж... Поздрави...

Да, и аз имам това чувство за себе си в един период от живота си, за жалост когато се събудих не се оказах на годините на които заспах...
Благодаря...

и все има нещо за дооткриване...
риспьект...

Благодаря...

Всички тука, с изключение на Стефчо може би - защото неговите "шедьоври" са в същата стилистика, просто лъжете и се нагаждате на домакинята, кой знае защо.
Истината е, че това е една сълзлива, нескопосана сюжетно мелодраматична историйка. Неумело разказана фантасмагория , наподобяваща увехтлялата и безвъзвратно остаряла проза на диаболизма. Нещо ала Св.Минков обаче в много недодялан вариант.
Слаб диалог - противоречащ на логиката на фабулата. Не може директорът на свръхсекретна програма, както се казва венецът на човешкия интелект - такъв човек да говори като блогъра гробаря, като хамалин.
" Разказчето" е ярък пример за тоталното пренебрежение на авторката към пунктуацията!
Да не говорим за абсурдните, нелогични изречения - в които не е ясно кой какво прави -
навежда, такова...и т.н.

"Обзет от дълбока любов и непреодолимо желание да запази тяхната мила и безметежна любов завинаги го наведе на налудничавата мисъл да я приспи. "

Рустаме драги, ако някой ден напишеш поне една история с която да ни покажеш как се правят нещата, обещавам стриктно да спазвам модела, който ще ни предложиш, за жалост обаче досега не съм прочела нищо и ето виж как си оставаме в невежеството си и аз и Стефан. Хм, за жалост кафеникавите ти постинги не ме вдъхновяват и не мога да ги взема за пример на този етап... Очаквам най-после да приложиш "образец", с който да подплатиш критиката си и който да блесне с оригинална идея, изпипани диалози и най-вече да се помества в не повече от две страници, че нямаме време да се заседяваме дълго в блога ти...
Благодаря за откровенията и забележките...

Разказът е тъжен, често в опитите си да запазим нещо, ние просто го губим. А наваксването - уви е невъзможно!
Светският хроникьор пак е станал с кисел вкус в устата, но това е разбираемо :)

чакай че ти забравих "компетенцията".
За жалост, както казваш ти, сериозното писане не е занимание за скучаещи бизнес дами. Разбирам те - криза е, няма посетители в офиса, работата намаля.Пишеш наивни историйки, за да убиеш времето. Само че интересните "разказчета" са плод на сериозен труд, не на капризите на г-жа Морен поглед.
За Стефан Кр. кво да говорим - той дотолкова си е повярвал, че е велик, че няма смисъл.Безнадежден графоман.
Ти, за разлика от него, поне не си посветила душата си на Сатанински и пошли внушения. Позитивна си, донякъде реална и стоиш от "дясната" страна.
Проблемът не е в това, че си пописваш за развлечение. Проблемът е там, че май започваш да вярваш на хвалебствените и ласкателни коментари и да си вярваш, че написаното е наистина прекрасно. Не е!
Образец не мога да ти дам - защото за мене писането на проза, за разлика от тебе, е сериозен труд. Не тинтири - минтири.
Но мога така да редактирам сълзливито ти текстче, че поне малко да се напълни с кръв и...запетайки.

малко тъпо ми се чини да ти отговарям в чужд пост, но нема как, криза, седим и си мерим лицата... И докато си ги мерим, осъзнаваме, че ги имаме, ей тъй, да се пльоснем в нечии разказ и да решим дали ни харесва. И като решим, споделяме. И като споделим, изразяваме мнение. И като всяко мнение си има опонентно такова. Но...
Но тук не е така. Мнението отсреща не е просто мнение, то е "Истината" (цитирам те).
Няма и да се опитвам да се обиждам от думите ти. Ще си кисна тихо в ъгълчето и ще си меря лицето. Моето.

Блаодаря ти Веско, опасявам се, че не можем да опазим нищо, което не е наше, колкото и да ни се иска да надхитрим живота, той си има собствен план за нас...

Светския хроникьор страда от хронично недоспиване, бъди снизходителен, не е лесно всяка вечер от 22 до 03 да...

Предлагам да не обсъждаме Стефан Кръстев в блога ми, много ми е неприятно, аз високо ценя труда му и най-вече въображението му, с което за жалост колкото и сериозен труд да полага човек не може да се сдобие. Какво да се прави Бог дал - Бог взел, явно на теб ти е дал усърдност и трудолюбие, на други въображение...

"Проблемът е там, че май започваш да вярваш на хвалебствените и ласкателни коментари и да си вярваш, че написаното е наистина прекрасно."

По повод тези твои думи бих искала да ми разясниш (ако можеш разбира се) как точно стигна до тези заключения? Аз разбира се съм много щастлива, когато някоя от моите истории се хареса на читателите, но чак да си вярвам, че написаното е прекрасно... моля, моля... бих го написала прекрасно, ако не бягах отчаяно от прекалено голямата дължина, която много ме смущава. Затова в резюме, ако се хареса идеята вложена в историята ми е достатъчно, нямам апетити за литературни отличия, все пак съм само една скучаеща бизнес дама ...
Ако искаш редактирай сълзливото (кое му е сълзливото не знам) разказче, че очевидно има нужда от още кръв и запетаи...

1. Виж си предния коментар №14. Не аз, ти си тази която упорито продължава да намесва и Ст.Кр. Както се казва - ти беше първа. После - не искам да го обсъждаме Ст. в блога ми , дрън дрън. Ми като не искаш - не давай интифа.

2. Стигнах до извода така ( 1 пример, могат да са много) ....като чета коментара на малкияпринц за " многопластовия герой" , за " засегнатите куп ( лелееееее въх! ) важни въпроси" си викам - за кого е писано това? за това схематично шаблонно текстче на Феята или за някой разказ на Хайтов? Ти видимо обаче не само приемаш оценката на малкияпринц, но и я доразвиваш. Оттук значи правя извода, че май наистина си вярваш, че си сътворила нещо невероятно. Стига толкоз.

3. Да ти кажа само, че когато е истинско и в 2 страници може да е вълнуващо и голямо. Справка - "Диви разкази"

Хубав пост Касс. Трябва да използваме времето да живеем живота си вместо да губим толкова много време да го планираме :)

Мисля че Рустам всъщност те харесва иначе не би се предложил в ролята на ментор ;) ... човеците сме странни животни.

Поздрави! ВВ

Рустаме, цитирам само първия пасаж от първия ти коментар:

“Всички тука, с изключение на Стефчо може би - защото неговите "шедьоври" са в същата стилистика, (ЩОМ ИМА ТИРЕ СЛЕД "МОЖЕ БИ", ТУК СЪЩО ТРЯБВА ДА ИМА ТИРЕ) просто лъжете и се нагаждате на домакинята, кой знае защо. Истината е, че това е една сълзлива, нескопосана сюжетно (ТУК СЪЩО ИМА ТИРЕ: “СЮЖЕТНО-МЕЛОДРАМАТИЧНА”) мелодраматична историйка. Неумело разказана фантасмагория (ПРЕДИ ЗАПЕТАЙКАТА НЯМА РАЗСТОЯНИЕ), наподобяваща увехтлялата (ПИШЕ СЕ “ОВЕХТЯЛАТА”, С “О”, ДОРИ ДА ПРОПУСНЕМ КАТО ПЕЧАТНА ГРЕШКА ОНОВА ИЗЛИШНО “Л”) и безвъзвратно остаряла проза на диаболизма. Нещо ала Св. (ТУК ПЪК ТРЯБВА ДА ИМА РАЗСТОЯНИЕ) Минков обаче в много недодялан вариант.
Слаб диалог (НА ТОВА МЯСТО ТРЯБВА ДА СЕ ПОСТАВИ ЗАПЕТАЙКА, А НЕ ТИРЕ) - противоречащ на логиката на фабулата. Не може директорът на свръхсекретна програма, както се казва венецът на човешкия интелект (ЩОМ СЛЕД “ПРОГРАМА” ИМА ЗАПЕТАЙКА, ТОГАВА ТУК СЪЩО ТРЯБВА ДА ИМА ЗАПЕТАЙКА, А НЕ ТИРЕ) - такъв човек да говори като блогъра гробаря, като хамалин.”

Очевидно разбираш от грешките на другите, но е добре когато ги коментираш, да не ги допускаш сам, в противен случай ставаш жалък. Интересно ми е как ли ще редактираш нейното текстче, за да го “напълниш” със запетаи, когато сам не знаеш къде да ги поставяш. А и не ми стана ясно как ще го пълниш “с кръв”... това не са очите ти.

Що се отнася до това дали сме лицемери, явно не ти достига капацитет да разбереш, че напълно сме наясно с любителското си ниво и че за един любителски разказ това е много добре написано. Бих се изказал по същия начин и за теб, ако беше в състояние да напишеш нещо поне толкова добро. Очевидно не можеш да проумееш, че за човек, който се забавлява, това е добро постижение, явно не можеш да надскочиш нивото на плюенето, за да се забавляваш без да търсиш под вола теле. Ако Касс беше написала нещо равносилно на “Диви разкази”, ти нямаше да можеш да бълваш жлъч тук, а щеше да се наложи да плащаш за написаното от нея.

“За жалост, както казваш ти, сериозното писане не е занимание за скучаещи бизнес дами.” – може би, Рустаме, но то е непосилно за скучаещи погранични жители. Сега да не се засегнеш? Просто ти отговарям в твоя собствен тон.

“Да не говорим за абсурдните, нелогични изречения - в които не е ясно кой какво прави - навежда, такова...и т.н.” – жалко за теб, но не губи надежда, някога може и да ти се изясни :)

Добрееее, решил си да си почешем езиците за разнообразие, ок.
1. Не спомена ли ти пръв, че само Стефан е имал правото да се изкефи на разказа ми, тъй като бил на моето ниво? цитирам: "Всички тука, с изключение на Стефчо може би - защото неговите "шедьоври" са в същата стилистика..." та сега ме упрекваш, че съм го намесила, единственото с което го насмесвам е, че за писането на разкази се иска и въображение с което той разполага освен само къртовски труд...

2. Поради същата причина, а именно въображението, вероятно и малкия принц е харесал историята, защото си е представил героя и неговите мисли, желания и действия без аз да съм му ги представила и написала наготово, иначе казано върху нескопосано написаното разкаче, принцът е успял да изгради в съзнанието си цял роман само на основната идея заложена от мен. Разбирам, че няма как да го постигнеш, тъй като си абсолютно лишен от тази уникална способност. Но повярвай ми, че ако бях пратила тази история на принца (по и-мейл) той щеше да ми я върне изключително добре написана, научно обоснована и добре стуктурирана. За жалост аз нямам това време и търпение като неговото пък и постоянно ме връхлитат нови и нови идеи и в главата ми е хаос в общи линии...

3. Сигурна съм в това твърдение отбелязано от теб в точка три, но както казах пиша си за хоби и не претендирам за голямо майсторство. Кой знае някой ден може и аз да успея да напиша нещо истинско в две страници... :)

И да ти кажа само, че това че много се кефя че някоя идея е одобрена, не означава че смятам че съм я написала майсторски. Така, че вероятно не съм те разбрала, но ми се стори че критиката ти е повече по техническата част, а идеята дори не става ясно дали си я разбрал...

Благодаря ти ВВ, да ти кажа и аз започвам да имам такива подозрения относно Рустам, ама като го гледам на снимката все ми се струва, че трябва да е минал тази възраст, в която харесването се показва по такъв начин... ;)

Принце, както винаги изчерпателен коментар, а после Рустам се чуди защо се кефя като ми харесаш историята, че по-висока оценка от тази мога ли да получа :)

Toia RUSTAM mnogo se e izduhal , trqbva Jana da go uspokoi nai-posle! Otsustvieto na jena do nego ve4e e osezaemo :p

Благодаря, kass!!!

Благодаря ти...

Иве... много ми хареса разказа.. Много...!

Благодаря ти Дори...

Леле-мале! Тук пак сте изкарали томахавките! Чек и аз да се намеся..:))
Рустаме, пич, не с рогите, бе! Тук не е сайт за професионални филолози и не сме на конкурс "Майсторът на късия разказ"..:) Не може да наричаш някой лицемер, за това, че е харесал нещо. Аз винаги се кефя, когато виждам някой, който не е професионалист, но е написал нещо готино...Никой тук не претендира ( С НЯКОИ ИЗКЛЮЧЕНИЯ) относно стилистика и граматика...Да не говорим, че половината не могат да различат сложно съставно с подчинено подложно от сложно съчинено...Няма смисъл! А и много добре знаеш, че когато на един ученик се казва: "Ти си тъп, за нищо не ставаш"..вместо да му покажеш как се прави, да му помогнеш дори и с похвала, да го насочиш, до оцениш добрите му моменти...резултатът е обратно пропорционален ... Той казва "Да, аз съм тъп!".. Това е психология...:)
Нека да се радваме на такива хора, които имат дарбата да творят...не е задължително да се харесва на всички, достатъчно е на някой...:)

Баст, не му се връзвай, той обича да си пише коментари... :)

Е, ако ще се ритаме само за спорта...:)

Хехехе.... Да живее олимпийския принцип: "Здрав дух в здрав коментар" :)

То друго да е здраво..коментарите..ги....:)

...... здраво! :):):)

Съжалявам, че толкова късно прочетох разказа на kass, който ми направи изключително впечатление със сюжета си. Не умея да пиша разкази, затова с прости думи ще ви разкажа една аналогична, но съвсем истинска история. Имах възрастни съседи, тя - македонка, той - българин. Бил е учител по български по време на войната (ІІ световна) в Македония. Там се запознава с три сестри. Най-възрастната се омъжва за съгражданин македонец, нашият съсед си взима втората и я довежда в България. Третата се залюбва с плевенчанин, но в момента, в който тя тръгва за България и границите ни с Югославия се затварят. Голяма любов трябва да е била и от двете страни, защото цели 9 (девет) години те не се срещат на живо, но с отварянето на границата се женят и заживяват в България. Нямаха деца, но бяха до смъртта й заедно щастливи. Моите съседи, поради груба лекарска немарливост в чужбина, където съседът ни е бил отново преподавател по български, също останаха без деца. Той се разболява тежко, но голямата любов на жена му му дарява, с невероятните си грижи, още 26 години живот. Много поучителна за младото ни поколение е историята за началото на семейния им живот, която съм слушала лично от съседката. Семейството, в което се е родила, е било богато и интелигентно. Той, съседът, произхождал от бедно селско семейство. Това изобщо не попречило на младата дама да се отнася с голяма любов и уважение към свекървата, майката на човека, когото обичала, пък макар и да е била обикновена селянка. Винаги говореше с обич и разбиране за нея. Но нейната любов, по-скоро тяхната, даде на съседа ни, повтарям, 26 години живот отгоре, при това пълноценен, защото той пишеше и превеждаше, а тя преписваше на машина на чисто написаното, винаги до него. Съжалявам, че нямам този дар божи, писателстването, защото историите за любовта на двете сестри граничат с фантастичния разказ на kass. Може би затова ми изглеждаше нейният разказ съвсем реалистичен и напълно допускам като възможен край героинята и героят да изживеят заедно старините си.

Благодаря ти за тази история, аз съм напълно убедена, че такава любов е възможна, любов на която не може да попречи нищо, нито война, нито граници, нито болест или лошо стечение на обстоятелствата... за жалост тя е като легенда от миналото, днес хората имат философията да живеем за мига и за момента, а може би така често изпускаме нещо много истинско и трайно във времето.
Благодаря ти още веднъж...

Реторичен въпрос разбира се… Хареса ми идеята за най-желаното и за съжаление невъзможно нещо: Да спрем мига, да го превърнем във вечност и да му се радваме за винаги.

В интерес на истината в началото го бях замислила, когато му предлагат новия договор, на него да му хрумне идеята да приспи и себе си, уж за да посрещне космонавтите след еди колко си години и след като мине времето да се върне и да я "събуди" и айдеее хепи енд, но пък много ме поблазни въпроса какво бих направила в такава ситуация... така и не си отговорих. Затова и не знам какво става после, но пък щом хората се женят и на стари години, сигурно намират любовта и в старостта. Знам ли...

разказа е добър
не е важна пунктоацията или друго, по-важни са мислите, на които навежда, как понякога изгубваме щастието си тичайки след нещо измамно.... а никой няма повече от един живот и някои грешки не се поправят, колкото и да ни се иска ... никой не знае кога ще свърши времето му в този свят

Когато сме млади смятаме, че имаме много време, първо да свърша това, после онова, любовта ще почака, но когато се сетим за нея разбирме, че вече сме одъртяли и сме махнали с лека ръка на много възможности, пропуснали сме много мигове, наранили сме много хора и няма как да върнем времето и да поправим нещата...