Джони лежеше на леглото си и зяпаше в телевизора. Очакваше някакъв интересен развой на филма, в който се беше загледал, обаче такъв не се очертаваше а историята наближаваше своя край. Скуката взимаше връх и чувството, че денят му е лишен от интересни случки, които да разнообразяват ежедневието му ставаше болезнено мъчително в края на всяка работна седмица. Хората с които работеше го смятаха за странен и му викаха „лудият Джони”, защото понякога беше просто непредсказуем. Хрумваха му небивали щуротии, които не подхождаха на възрастта му, говореше много понякога без да казва нищо съществено и с това си навличаше подигравките на другите, които го взимаха на подбив. Беше като непораснало дете, едновременно с това изключително лоялен и прецизен във всяка задача, която му поставеха. Нямаше приятели, нито семейство, въпреки, че не беше лош човек. Просто живееше в собствен свят, който нямаше нищо общо с този в който се беше родил.

  Джони изгаси телевизора разочарован от филма. Стана протегна се и се заразхожда из стаята. Все още беше твърде рано да си ляга, не му се спеше, но нямаше какво да прави, нито на кого да се обади. Огледа се, изпъшка отегчено и си запали цигара. Отвори стъклената вратичка на секцията и измъкна пепелника, който след всяка цигара измиваше прилежно, подсушаваше го и го прибираше пак там, с намерението да не го вади повече, тъй като беше решил да откаже цигарите. Скуката обаче беше основната причина да ги пропушва отново и отново, не че толкова се нуждаеше от тях. След като отби десетина минути в пушене и прибра пепелника обратно в секцията, Джони реши да се заеме с подреждането й, което всъщност правеше почти всеки ден, като разместваше снимките, няколкото книги и чашите, с което придаваше съвсем нов облик на секцията си и с това отбиваше още малко време вечер. Подреждайки рафтовете, погледът му се спря върху малък дървен шах, скрит зад няколко порцеланови статуйки, подарени му от колегите или майка му за някой празник. Мила усмивка се изписа на лицето му, спомни си времето когато с брат му играеха шах, преди да се ожени и замине със семейството си в чужбина, откъдето по всичко личеше, брат му, нямаше намерение да се върне. Джони взе шаха и го разгъна върху малката дървена маса в хола си, нареди фигурите и потри доволно ръце. Какво по-хубаво от една добра партия шах в събота вечер. Въпреки, че нямаше с кого да я изиграе, желанието му за титанична битка на мисълта го изпълни с ентусиазъм, който не би могъл да бъде прекършен дори и от осъзнаването на жестоката истина, че ще победи сам себе си в крайна сметка. Започна играта по начина както винаги я е започвал. Като по-голям от брат си, той винаги е играл с белите фигури и с тях бе далеч по-силен отколкото с черните, които му бяха неудобни. Всеки експеримент да започне играта по по-нестандартен начин се е оказвал грешка и затова тази вечер реши да заложи на сигурно, като приложи всички заучени и добре работещи ходове доказани с времето като най-добри. Играта се развиваше съвсем очаквано и донякъде механично. Бяла пешка напред, черна пешка напред, бял кон, черен кон, после офицерите… Джони замислено обикаляше масата ту от едната страна, ту от другата, като за по-интересно си говореше на глас, дори си позволяваше да се шегува:

 - Ха-ха, нима си мислиш, че ще ми вземеш мацката толкова лесно? – самодоволно се подсмихваше, а сетне много сериозен се преместваше от другата страна на дъската, разтриваше с пръсти челото си и си отговаряше:

 - Естествено, че ще ти я взема, твоята царица ще топли чаршафите ми тази нощ…

  Въпреки, че Джони се опитваше да гледа на играта от позицията на двама различни души, нямаше как да пренебрегне факта, че е пристрастен към белите фигури и че вероятно затова черните се оказват в една доста незавидна позиция. Това доста го смущаваше, защото ако искаше нещо от тази игра, то това беше тя да бъде абсолютно равностойна и действително да се развие с обмислянето и използването на всички възможни варианти в ситуациите от хрумванията му, когато е с белите или с черните фигури. За тази цел обаче той трябваше да забравя какви капани е заложил, да си въобразява какво си мисли другия или което е по-лошо да се задоволи с реми, което бе най-вероятното да се случи, имайки предвид, че титаничната битка на мисълта е между една и съща мисъл – неговата. Разбирайки всичко това Джони сметна, че е най-добре да включи истински физически играч, който да е точно толкова пристрастен към черните фигури, колкото той към белите. Единственият такъв в стаята обаче беше само неговата котка, която в този момент се изтягаше блажено пред печката и дремеше необезпокоявана от никой. Но това беше единствения начин играта да стане интересна и затова Джони започна да говори на котката си вместо на себе си, като за първи път от нейното включване, в който черните фигури бяха на ход наистина се замисли за тяхната позиция, за ресурсите с които разполагат и възможността да се измъкнат от затруднението, в което сам ги беше поставил. Джони гледаше фигурите, вглъбен и замислен търсеше изход, нервно потриваше ръце, а мисълта му препускаше по шахматната дъска в търсене на уникален ход, с който да обърне играта. Сега той се беше превъплътил в котката си и почти виждаше собственото си тяло срещу себе си, дори ядно скърцаше със зъби за дето противникът му го е ограбил по непочтен начин и сега трябва да се спасява с малкото фигури, които са му останали. Точно в момента обаче в който почти се беше отчаял видя пропукване в защитата на белите, която също се дължеше на неговата пристрастност, ако все още играеше със себе си вместо с котката си, едва ли щеше да я види, което пък беше причината белите да играят доста лекомислено. Така играта се обърна и бялата царица загуби главата си, в резултат на което изходът на партията беше предрешен.

  Беше доста късно, Джони се чувстваше уморен. Беше доволен от вечерта, но все пак малко му нагарчаше. Беше загубил игра на шах, при това не от друг, а от котката си, която си нямаше никаква идея за великолепната си победа. Джони си легна безмълвно, отпусна се и се замисли: „И все пак не ме е победила, сам се победих. Котките не могат да играят шах. Истината е, че съм много умен и винаги мога да измисля изход, дори и в най-безнадеждната ситуация. Утре ще й поискам реванш, ще й покажа кой е най-добрия в тази къща”. Чувството беше добре познато на Джони, той се беше чувствал и друг път така. Като дете често си измисляше игри и въображаеми играчи, чието поведение режисираше, игрите му имаха обрати и той често пъти решаваше, кой от всички да бъде победителят, така и често пъти изпитваше горчилката на загубите в тези игри, но това не беше важно за него. За него беше важно единствено това, че не е сам и не скучае. Имаше особена лудост в него, но не беше шизофреник или психично болен, просто въображението му го пренасяше в различни светове и го поставяше в различни ситуации. Като дете дори беше душата на компанията, защото успяваше да представи и пренесе приятелите си в тези светове, но с времето те бяха загубили интерес към това пътуване. А Джони? Той беше останал в своя си свят, различен от този в който беше роден и в който единственото, което получи е прякорът „лудият”…