Блогът на kass :: Защото съм грозна

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.05.2009 00:40 - Защото съм грозна

Автор: kass Категория: Забавление

Прочетен: 5070 Коментари: 6 Гласове:

Рядко съм срещал толкова грозна жена. На пръв поглед да я съжалиш. Ходи тромаво и е леко прегърбена, а косата и като слама, сресана на пред да закрива лицето и от което явно се срамува. Стойката и мъжка и нито панталоните, нито роклите и седяха добре. Жена, която едва ли ще загледаш на пътя, едва ли ще извъртиш поглед след нея. Потънала в мислите си, отнесена и винаги тъжна. Пердетата в къщата и са винаги спуснати, излиза само когато се налага. Вероятно майките плашат децата си с нея, дай и метла и ролята на баба Яга в някое детско филмче и ще намери попрището си, ще се пласира и дори звезда може да стане. Колко ме е жал за нея. А иначе млада е, друг би искала да е животът и, но уви… Грозен мъж е едно, но грозна жена не може да бъде щастлива. Един ден минавах покрай тях и я чух да пее. Пееше невероятно, гласът и леко дрезгав, но могъщ, раздираше въздуха. Свиреше на пиано, явно си имаше и пееше, пееше някакъв блус. Спрях да послушам, не можах да подмина ей така, беше хубаво, тъжно и въздействащо. Гласът и се извисяваше и се впиваше в душата ми. Разбрах, че е различна, има нещо тайнствено и загадъчно в нея, какво ли работи? Сама ли живее? Заинтересувах се от нея… трябва да разбера повече…Исках, много исках да се запозная с нея и да я проуча, да разбера какво е да си толкова грозна и такъв талант едновременно. Започнах да я дебна, навъртах се покрай тях и я следях. И един ден шансът се отвори пред мен. Засякох я в кварталния магазин да си купува плодове. Аз се въртях покрай нея като джебчия и се чудех как да я заговоря. Но тя ме изпревари: - Защо ме следите? - Кой? Аз? Неее… - Напротив от няколко дена ви наблюдавам да ме следите… - Всъщност вярно е… Търся повод да се запозная с вас… - И защо ви е да ме познавате? - Защото Ви харесвам. - О! Нима? Не бяхте много убедителен… не мисля, че е това… - Защо пък да не е това…какво друго може да бъде? - Защото съм грозна и вие сте първият случайно срещнал ме, който ми говори тези глупости и смята че ще се хвана като малко момиченце…казвайте защо ме следите или ще подам оплакване в полицията. - Казах ви истината, ако искате да се оплаквате, оплаквайте се, ваша работа, ще изтърпя наказанието, затова че ви харесвам. - Млади господине, защо не се огледате… има прекрасни момичета из града, защо ми давате крила…мислите че е забавно ли? - Казах ви, харесвате ми… чух ви да пеете и се впечатлих… оттогава търся случай да се запозная с вас…това е. Тя грабна чантите си с плодовете и се отправи към касите. Аз ходех след нея като кученце. - Тези чанти са тежки, ще ви изпратя до вас…живея на същата улица малко по-надолу…ако не ви притеснявам. Тръгнахме, не беше далече, по пътя почти нищо не си казахме и като стигнахме до тях аз не знаех какво да и кажа и за това внезапно изръсих: - Не сме се запознали… - протегнах напред ръка – Аз съм Боян. - Лидия – отвърна тя и се усмихна широко. – ще влезете ли за малко? Първо се стъписах…да ме покани у тях… току що сме се запознали…или е луда, или отчаяна, или вудо вещица търсеща жертва…ами ако е някакво куко и се нахвърли върху мен? Е, нали досега и разправях, че я харесвам…сега не мога да се измъкна просто ей така, ще трябва да поема риска и дано не ме сполети някакво неприятно преживяване или по-лошо да намеря смъртта си. Кимнах с глава в знак на съгласие. Тя отключи вратата и ме подкани вътре. Запристъпвах притеснен и смутен, но още с влизането разбрах, че не е обикновен човек. Цялата и къща беше в завеси. По стените висяха керамики с изключителна художествена стойност. Имаше страхотни антики, очевидно много скъпи. Библиотеката и в хола беше по цялата стена не по-малка от шест на три метра, отрупана с всякакви книги. В единия край беше пианото и. Имаше грамофон, много стар, който все още свиреше и много грамофонни плочи, също много стари. Усетих се как се оглеждам сякаш съм попаднал в старинен замък, от онези, които дават по филмите…от едната страна на вратата й един свят, от другата друг. - Ще пиете ли вино? - А? Какво? – бях се отнесъл и не можах да я чуя първият път. - Ще пиете ли вино? – повтори тя. - Амиии…не искам да ви притеснявам… - Не ме притеснявате, сипах ви малко…много е хубаво ще видите. Седнах на дивана и я загледах. Беше си вдигнала косата и изглеждаше доста по-добре. Тя усети че съм смаян и се усмихна широко. На бузите и се очертаха две тръпчинки, които и придаваха доста чар и ако не беше големия нос, можеше дори да мине за симпатична. Тя сложи чашата си на пианото и отвори капака. Седна и засвири, а аз я задзяпах с отворена уста, после запя. Пееше ония сладурски блусарски тави които могат да те принесат в един друг свят за нула време, а гласът…невероятен и магнетичен…Имах чувството че се смалявам, като запалена свещ се топях, не откъсвах очи от нея и ако някой беше прекъснал тази песен сигурно щях да го убия. Срещал съм десетки млади и красиви жени, но Господ ми е свидетел, че никога не съм бил така привлечен. Исках да я целуна. Изглеждаше толкова секси когато е тъжна, затворила очи и потънала в музиката, а аз се чувствах като малко човече пред нея, недостоен за нейната компания. После си говорихме дълго за музика, за поезия, за книги, за философия…много интересно се смее, с една чисто нейна си смиховка , не съм чувал никой така да се смее и тръпчинките й пак на бузите. От този ден нататък аз бях неотлъчно до нея. Тя работеше в един пиано бар и аз ходех с нея когато беше на работа. Любувах и се когато беше на сцената, под светлините, когато прожекторите се спрат на нея, тя беше не просто красива, а неотразима. Хората я слушаха смаяни и я възнаграждаваха с бурните си аплодисменти, а на мен ми идеше да закрещя „това е моето гадже”. Запознах се с много интересни хора и имаме много незабравими мигове в нашия си мил и много скрит от света живот. Знам какво е да обичаш – да обичаш значи да се възхищаваш.

Нагоре