-Толкова ми е хубаво с теб – подшушна му тя нежно на ухото – толкова е мило и приятно…  Тя се сгуши като малко момиченце в прегръдката му и се чувстваше щастлива, обърна лице към него и го целуна нежно. Утрото беше настъпило и двамата се заприготвяха за излизане.  - Кога ще се видим пак? – попита го тя развълнувана  - Скоро – отговори и той и я целуна по бузата – ще ти се обадя тези дни…  Разделиха се с топли чувства и нежни усещания за прекараната нощ. Тя беше на седмото небе от щастие и наистина се беше влюбила в този мъж така както никога в никой друг през целия си живот, онова чувство че само той може да я направи щастлива и че само за него би променила всичко и себе си дори я беше обгърнало от всякъде като красива илюзия която е прекалено хубава за да е истинска, но истинска беше.  Дните минаваха но той не се обаждаше. Различни мисли се въртяха из главата и…мислеше си, че може да е зает, че може да е болен или дори умрял…прехвърляше спомените в главата си и не разбираше какво става…всичко уж беше наред, харесваше я, подари и цветя, така нежно и любвеобвилно се беше любил с нея, какво стана изведнъж?...Обещал и беше да се обади, ако имаше проблем пак би трябвало да се обади. Ходеше като пияна, тъжна и угрижена, не чуваше никой и всичко я дразнеше…”Защо? –Недоумяваше - Не може да ме е забравил…каза че ме обича…какво стана? Къде се губи? Защо не се обажда?” Всеки ден стоеше на телефона и чакаше, дори като влизаше да се къпи си го вземаше със себе си, да не би точно в този момент да реши да и звънне…но позвъняване нямаше…Мина седмица, после втора…нищо…Отчаянието я обхвана от всички страни и тя се почувства изоставена, нехаресвана и нещастна…много нещастна…Точно когато реши че е време да продължи животът си и да го забрави, телефонът звънна…  - Здрасти миличка как си? – беше той.  Сърцето и подскочи и се сви в гърлото от силното вълнение.  - Какво става къде се губиш? Вече си мислех, че никога няма да ми се обадиш… - тя зачака той да и обясни някаква невероятна история, за тежък проблем, как е възкръснал от мъртвите или как три седмици е бил в ареста заради някакво небивало недорузомение или дори че е бил отвлечен от извънземни, каквото и да е само да е достойна причина за пълна невъзможност да осъществи обещаното обаждане, но всичко което чу бе само:  - Амиии, нямах много време…Ще се видим ли?  - Нямал си време? За мен? Значи толкова те е грижа за нас…  - Какво говориш? Знаеш колко те обичам…хайде не се сърди…  Тя изгаряше от желание да го накаже по някакъв начин, но не можеше, беше безсилна, обичаше го и искаше да му прости, може би ще си вземе поука и вече ще бъде по-внимателен към нея. Преглътна изпитана болка през последните седмици и отвърна:  - Ами добре, ще дойдеш ли у нас довечера?  - Ще дойда разбира се така съм се затъжил за теб, не спирам да те мисля, май доста си падам по теб…  Усмивката се върна на лицето и, щастието отново я изпълни и мечтите заваляха като ситен дъждец около нея. Отново взе да си представя колко са щастливи заедно. Как ще се оженят и се обичат безкрайно завинаги.  Всичко си беше така сякаш тези тъжни седмици не съществуваха…толкова романтика…толкова любов…Отново мила и нежна раздяла, отново „Ще ти се обадя” и разбира се отново разочарование…Последва поредното чакане, поредните сълзи, поредната угриженост и отново нещастна, много нещастна…Сърцето и се разкъсваше, мразеше се дори…защо е толкова слаба, толкова глупава, толкова безсилна, защо го обича така безнадеждно, какво толкова намира в него…  Мина време и тя превъзмогна тази своя безумна любов, един ден намери сили и му каза че не иска повече такава връзка. Имаше няколко други гаджета, но нищо кой знае колко вълнуващо. Един ден срещна мъж който силно си падаше по нея и тя също много го харесваше, обичаше го по някакъв мил начин…но да откачи от любов отново… не можеше да си позволи…никога повече…никога…опитът и беше показал, че такава любов силно боли.    

Живея си, обичам си и си мечтая, защото не мога по друг начин...но май на младини и аз си имах едно такова преживяване...

Не е като да не се е случвало на всички ни ;)

ще ми разправят, че любовта била хубаво нещо:)))

Толкова красиви са тези малки житейски мъдрости които неизбежно научаваме, макар и винаги болезнени има нещо толкова красиво в тях.

Поздрави, отново!

еми то си е част от живота

еми хубаво си е дори като страдаме, все пак преди болката има голяма доза щастие, заради която си струва...май...

така е cefulesteven, ако е си обичал истински все едно не си живял...болката е само мярка за това колко силни са чувствата...

haresa mi napisanoto, dava interesna tema za razmisal. Hey kass zashto govorish taka: "на младини и аз си имах едно такова преживяване..." zashto e tova opredelenie "na mladini" tova kak se chuvstva chovek spored men ne triabva da ima nishto obshto s calendarnata vazrast, che ti oshte ne si zapochnala da jiveesh.

Благодаря ти, може би защото тогава бях по-склонна да изпитвам силни емоции, всъщност и сега съм склонна но някак си съм по филосовски настроена към животът и когато усетя че няма взаимност каквато очаквам не съм толкова безсилна да сеотегля от полесражението, както тогава...

Трябва да има всякакви емоции, за да оценим следващите - добрите наистина :)

така е...любовта сама по себе си е безсилие защото не подлежи на контрол...

Любовта ни прави слепи понякога , но тя ни учи, че е свободна и нищо и никой не е в състояние да я ограничи. Тя е магия, която те покорява и те кара да се чувстваш щастлив.

Хехехе "...заради която си струва...май..." :):):)

Понякога в живота си стигаме до

http://www.youtube.com/watch?v=zULNHV8nOfQ

Тогава...

http://www.youtube.com/watch?v=zATqOWba5Vc

Въпреки това един ден срещаме...

http://www.youtube.com/watch?v=nDXkd2NyCCE&feature=related

И ето ни отново

http://www.youtube.com/watch?v=hq2KgzKETBw&feature=related

Докато отново не стигнем до

http://www.youtube.com/watch?v=mpqdLqYYpoY

И тогава, уморени от този кръговрат, понякога се случва

http://www.youtube.com/watch?v=za_6A0XnMyw&feature=related

След N-броя цикли, рано или късно стигаме до философията

http://www.youtube.com/watch?v=N0NWbMR9imA

Или пък си го караме просто заради едното

http://www.youtube.com/watch?v=V2tZ0lWl1go

И така животът си върви и не разбираме, че

http://www.youtube.com/watch?v=swkT07TP-mo

И тогава вече е късно да се питаме

http://www.youtube.com/watch?v=4ADh8Fs3YdU

:):):)

Този отговор ще го пусна и при мен ;)

Поздрави :)

С годините остряваме, натрупаният опит ни прави по-мъдри, но това дали се отразява на чувствата... В състояние ли сме да контролираме мислите, които може да породи човекът, завзел съзнанието ни, накарал ни да почувстваме, че сме живи, че има защо да живеем... Не, не мисля, че изживяната болка и разочарование може да опорочат една нова любов, но любов, каращата те да заспиваш с мисълта за него, сутрин да се събуждаш щастлива, че ще го чуеш, видиш, усетиш а през деня да даряваш усмивки на всички около теб...
Диана

с налагането на себе си да не обичаш, защото може да се разочароваш/да те разочароват си е малко детско (незряло) според мен. По-добре да си се влюбил и загубил, даже с болка, отколкото да не се се влюбвал и горял в страстта. Разбира се, всеки си има право на поведение/мнение.

За теб мога да бъда
Mога вдъхновение да бъда,
моят образ да сънуваш ти,
моята ръка докосвай нежно
целувка в нощта ми подари.
Ще бъда ласката, която днес те гали,
надеждата в твоите очи.
Мечтите, за които ти мечтаеш,
ще бъда истина дори.
Ще бъда вятърът в косите
и галещите слънчеви лъчи.
Звездите за мен ще ти говорят,
ако някои ден решиш да ме забравиш ти.

Надявам се да ти хареса,стихчето е писано преди време от мен:)

не може болката да ни отучи да обичаме, мове само да ни принуди да се крием когато обичаме, някои по- успешно, други не чак толкова...

Абсолютно съм съгласна, и нещо повече смятам дори че е присъщо на слабите духом хора...

Благодаря ти, много е хубаво стихотворението, много красиво...

коментарите ти са истинско удоволстие за мен, винаги интересни и оригинални...

:)

Много ми хареса! :) Имах чувствато,че си го писала за мен. :)

написала съм го за всички, които са способни да обичат лудо и за себе си също...