Счупи я без да иска. Любопитството на децата често води до това. Малкият искаше само да я разгледа, беше толкова красива - малка шарена статуетка на жена прегърнала дете. Не знаеше, че е толкова крехка. Сега се страхуваше, че ще му се карат, че е направил непоправима беля, която няма да му простят. Сълзи напираха в очите му. Защо му трябваше да пипа това, което му беше забранено. Какво ще обяснява сега? Детето пристъпи бавно към хола, където баща му и новата му приятелка сгушени си говореха. Бяха на гости при нея. Тя беше много добра и много тъжна. Някога бе имала семейство, голяма любов със съпруга й и дете на път да се роди, но в един миг загубила всичко. Ужасна катастрофа й отнела най-скъпото. Водела тъжен и затворен живот докато не се срещнали с баща му. Малкият не познаваше майка си, никога не е имал такава, починала при раждането му и баща му го отглеждаше сам. Сега момчето беше намерило майка или поне така я чувстваше, но ето че направи беля, която може и да не му простят. Обхванато от дълбока тъга, със заседнала буца на гърлото и страх в сърцето то тихо им продума:
- Направих една беля. Счупих статуетката, която не биваше да пипам. Съжалявам, много съжалявам.
Тишина изпълни стаята. Статуетката имаше сантиментална стойност за жената в чиято къща бяха на гости. Беше й подарък от починалия й съпруг от времето когато бяха заедно във Франция и бе спомен от една незабравима нощ за тях, в която само двамата бяха отпразнували рождения й ден.
Жената затвори очи, в съзнанието й ясно изплува споменът и сякаш чу гласът на покойния си съпруг: „Ще бъдеш чудесна майка, ще видиш…”
Бащата на момчето въздъхна тежко. Синът му беше палав, любопитен и той често изпитваше затруднения с него. Стана и огледа статуетката. Нямаше как да се поправи. Опита да я залепи, но нищо не можеше да я върне вече във вида в който беше. Не можеше да я възстанови, нито плати, нито нищо с което да върне нещата. Ядоса се на сина си, но замълча. Не искаше обстановката да стане по-тягостна отколкото беше вече. Не знаеше какво да прави. Видя болката в очите на жената до себе си и я прегърна нежно, притисна я до себе си и й поиска прошка…
Изпрати ги хладнокръвно. Затвори вратата след тях и заплака. Онази катастрофа в която бе загинал съпругът й и в която тя бе пометнала нероденото им дете, сякаш се случи отново. Дълги години бе пазила една вещ, която й напомняше, която я връщаше във времето в което беше щастлива. Но сякаш всичко беше против това щастие. Взе статуетката и я огледа. Нищо, че е залепена, ще си я пази, ще я прибере в стария сандък на тавана, където пазеше целият си живот. Отдавна не се беше качвала там. Качи се, отвори сандъка и видя куп вещи потънали в прах. Костюм от тържеството в училище, за който бе побъркала родителите си и който беше важен с това, че именно облечена в него бе получила първата си целувка. Разрови се и намери пластмасов гердан подарен й от първата й любов по-късно, усмихна се като си спомни как само въздишаше по това момче, как с дни и нощи не бе спала мислейки за него и как пишеше стихове, които после му четеше. Целият сандък беше пълен с неща, които са й носили щастие в даден период от нейния живот, а сега бяха само куп прашни спомени. Прилежно прибрани в стария сандък за да може да си ги разглежда и да си спомня, но с годините не ги бе докосвала. Спомените за тези времена се пазеха в сърцето й. А вещите си ги пазеше, защото се страхуваше да не ги забрави. Страхуваше се да не забрави и съпруга си. Замисли се за мъжът и детето, които си тръгнаха тази вечер. Те също й бяха донесли щастие, бяха я извадили от отчаянието й, бяха й вдъхнали сили и й дадоха смисъл на настоящето. Не биваше да допуска и те да се превърнат в спомен, защото спомените са част от миналото, а настоящето е това което ги създава. Миналото не е нищо друго освен кадър от филм, който гледаме до момента на неговия край. Филмова лента която не можем да изрежем от съзнанието си, нито да променим, важното е какво ни е приготвил сценариста до края на тази история, какво ни предстои да видим и какъв ще се окаже филмът. Прибра статуетката в сандъка и го затвори, а после изхвърли сандъка, нямаше нужда повече от прашни вещи. Всичко от което се нуждаеше беше вътре в нея, тя самата беше сандък със спомени, сандък в който нищо не можеше да се счупи, пожълтее от времето или покрие с прах.
днес имах и един разговор с един човек на същата тема, който носи един образ в себе си вече над 20 години, изглежда ни е трудно да изчистим "сандъците си", които ни залостват врата към бъдещето. За това тази вечер каня всички за изчистим всичко което ни пречи по пътя към щастието на обща медитация.
Поздрави, сега ще прочета историята ти...
Поздрави за прекрасния разказ!
Благодаря...
06.01.2010 13:57
Останалото са само прашни вещи - разбираме го едва като се счупят .
Дори понякога повече ни боли от тях ...
Поздрав за написаното :)
06.01.2010 14:44
и ме боли и си го причинявам ...
Поздрави и на теб!
С обич.
06.01.2010 20:39
Поздрави! :)
Благодаря...
Много хубав разказ!
Поздрави, kass :))
08.01.2010 17:01
2. Любим линк
3. нещо, което всеки трябва да прочете
4. Културно наследство в риск
5. Буркан от Майонеза
6. Защо Русия и Украйна никога няма да се разберат!
7. Цървули и ботуши
8. енергини вампири
9. 1-000
10. Евгений войн
11. да се прочете от всеки!
12. Руанда - страната, където командват жените
13. някакъв човек
14. древни библиотеки
15. На българските държавници